На 25 април 1962 г. в Бургас се ражда едно необикновено момиче. Една истинска звезда. Петя Дубарова.
Мъдрата вестителка на слънцето. Извървява земния си път бързо, но ярко. Оставя следа – цветна и магична. И най-неочаквано, на 4 декември 1979 г. … угасва, едва 17-годишна. Всъщност, преселва се на друго място – на небето, откъдето звездата ú вечно ще свети.
Извинете тези емоционални редове. Лично аз не знам как да пиша за нея. Никога не съм я срещала. Но имам чувството, че винаги съм я познавала. Когато бях ученичка, постоянно разлиствах Най-синьото вълшебство (сборник, издаден десетина години след смъртта на Петя и поместващ всичко, което е написала). Знаех повечето ú стихове наизуст. Отидох в музея в дома ú в Бургас. Не спирах да слушам песните, създадени по нейните думи.
В поезията на това крехко момиче
намирах себе си
Постоянно. Всяка моя тревога, всяка моя радост – тя ги е описала толкова истински. Не съм родена край морето, а ми се искаше – заради нея. За да мога да я почувствам още по-добре.
Често плачех. Не знам защо. Понякога, защото тя е горе. Защото няма да опише мъдростта на следващите ми години. Няма да ми помага тогава, както го правеше, когато бях в ранната си младост. А понякога… защото… съм щастлива, че я е имало и е оставила толкова красота след себе си. Красотата и думите на младостта. Наистина. Знам, че звучи шантаво. Но това момиче продължава да ме вълнува до болка.
В Lifebites.bg решихме да припомним някои от прекрасните стихове на вълшебницата от мъдрия Бургас. Потопете се с нас в магията на най-синьото вълшебство, създадена от Петя Дубарова.
МОИ ЧАСОВЕ (1975)
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сивомлечно
и вятър се опита да излае.
Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.
Една луна – простряна длан от злато –
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта й скрити.
В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.
На слънцето искам да бъда сестра,
с лъчите му аз да запявам,
със него да срещам добрата зора,
със него света да огрявам. (1974)
Обичам да раста във дивен край,
с природата обичам да живея,
природата обичам пък безкрай,
защото съм един живот от нея. (1975)
Улици под мене тичат,
тупка пулсът на нощта,
а по клепките се стича
радостта като сълза. (1975)
Аз знам, море, ти винаги прощаваш,
обидите потапяш в хладна сол
и болките червени изтърпяваш.
Следите им заравяш в пясък гол.
Сега разбирам твоето господство,
и сила, и лилава красота:
дължат се те на твойто благородство. (1975)
ДА БЪДА ЗИМАТА (1975)
Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите – чаша бяло вино.
Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.
Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите, от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.
Аз искам да изтръпна цялата –
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.
ПРОЛЕТ (1979)
Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните –
с момичешки устни, с момчешки ръце.
…
Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече!
Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен. (1977)
И ще вярваме, ще вярваме в човешкия си ден
и във рая, от самите нас отсъден.
Ако тука – на земята, живи си го създадем,
той дори след нас благословен ще бъде. (1978)
ПОЕТ (1975)
Попитай детето: „Какво е живота?“
и вгледай се в ясните детски очи;
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.
„Какво е животът?“ – попитай младежа.
Ще чуеш: „Това е красивия ден,
денят ми на младост, мечти и копнежи,
денят ми от слънце добро озарен!“
А старецът грохнал ще каже горещо:
„Обичам живота красив, окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен“.
Със същите думи запитай тогава
поета и слушай добре:
„Животът, това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта“.
…а съм само една – и за пръв път съм млада,
като грабната в миг от дървото сълза,
като пламък, изригнал от девствена клада,
като лумнала бързо нагоре лоза.
Ще раста, ще натрупам във себе си дните
и живота във трудния негов синтез,
ала своята сила петнайсетгодишна
ще запазя такава, каквато е днес. (1978)
Ето ме днес съвършено разлистена.
Дяволска сила във жеста ми свети.
А във очите ми тайни и истини
врат като билки в магийни котлета. (1979)
ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ (1975)
…
Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА ПЕТЯ ДУБАРОВА, написани преди да глътне фаталната доза приспивателни…
Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА (3.12.1979)
