Да, не сте се объркали. Това беше писък! Моят писък. На една работеща майка на ръба на есенно-зимната депресия. И изтощението.
Не съм сигурна дали писъкът успя да изригне през устата ми или изби единствено като сълзи през очите, но по стреснатите физиономии на двете ми деца става ясно, че нещо не е наред. Нещо не е наред с огромния списък от задачи за деня. С неистовото ми желание да се справям с отговорности, които са за поне двама. С
амбицията да работя максимално
да поддържам дома си в изрядно състояние, да се грижа и възпитавам наследниците, както “трябва”. Да изглеждам добре. Да се чувствам добре. Да имам приятели. Да не се забравям със старите. Да пътувам. Да се развивам.
Не е наред, защото разполагам с едва едни 24 часа всеки ден. Като всички останали. И защото вече шеста година не си давам сметка, че не става така. Но не искам да го призная. Нито да се спра.
А тялото ми не просто го казва. То го крещи. С периодични паник атаки. Нервни изблици. Неориентирани действия. То крещи, че е време да намаля темпото. Да взема огромната ножица от шкафа и да срежа наполовина дългия списък, който ме чака всяка сутрин, точно в 6 ч. заедно с кафето.
Тялото ми крещи, че е време да помисля за себе си
Че не съм свръхчовек. Нито слънце да огрея навсякъде. Че се превръщам в лош пример за майка, съпруга, жена и работещ.
Тялото ми пищи. Точно десет минути преди да изляза, за да заведа децата на училище. Нямам сили да му запуша устата. Стискам я. А то реве като малко дете. И ме моли без глас да спра. Отпушвам устата си плахо, сякаш съм похитила самата себе си. Бавно поемам въздух. Но не мога. Сякаш не искам.
Така както не искам да стана всяка сутрин от леглото. Твърде често през последните няколко години. Защото зная, че онзи списък ме чака за закуска. За закуската, която приготвям за другите, но която вече отдавна нямам време да правя за себе си.
И писъкът, безгласен, безпомощен и агонизиращ е алармата, която трябва да ме събуди. Да заглуши всекидневната и да отвори очите и съзнанието ми за живота. За моя живот. За този на близките ми. Животи, които обичам и в които имам всичко. Но които в опит несъзнателно да направя перфектни, разрушавам.
Този писък е писък за помощ
Но тази помощ няма да дойде от друг. Това е писък на жертва. Жертва от войната, която водя със самата себе си. Която още толкова други жени водят ежедневно.
Поемам въздух. И го издишам. Толкова е трудно. И да дишам. И да ходя. И да вдигна очи, за да погледна децата. Които ме гледат в ступор.
Животът е един. Нищо не е фатално. Освен това, което някой друг или самите ние можем да причиним на здравето си. Често в опит несъзнателно да се наместим в рамките на перфектните: родители, половинки, работещи, домакини, приятели, хора.
А тялото ми пищи заради нещо друго. Нещо далеч по-важно. Защото иска, има нужда да бъда първо перфектното си “аз”. И след това, колкото може, всичко останало. Без задължително да е перфектно.
Прочетете и за експеримента, който един баща си прави, замествайки за няколко месеца съпругата си вкъщи.
