Мило Бъдещо Аз,
Пиша ти от дивана пред телевизора. Ям чипс и зяпам някаква пълна глупост, защото ми писна от теб. До гуша ми дойде от перфектната ти фигура, развиването на познанията ти по WordPress, строгото бюджетиране, за да можеш да отидеш После на онова голямо пътешествие, или да си купиш онова голямо нещо, което Аз Сега нямам.
Така че реших всеки път, когато нещо не върви по плана ти, да те информирам. Може би така ще има как да разбереш колко трудно постигна някои неща. Да си припомниш цената.
Защото тя, цената, не се равнява на онези пари, които успях да ти заделя за морския уикенд. Нито на спестяванията за новата ти кола на старо (колко абсурдно звучи само!). И съвсем не е финансова, така че прибери калкулатора. Благодаря.
Цената на нещата, които имаш сега там, където и да си, е резултат от битка.
От уравнение между мен и теб
Между настоящото и бъдещото Аз. Една от най-трудните битки в живота ни. И както казва онзи поведенчески икономист – Даниел Голдщайн, когото гледах преди малко – една от най-важните.
Помниш ли го? Голдщайн, който в лекция за TED разказа историята за Одисей и Сирените. Героят се бил устремил обратно към дома си след края на Троянската война. На палубата предупредил помощник-капитана си: “Утре ще минем покрай едни скали и на тях ще видим да седят няколко красиви жени – Сирени. Те пеят омайна песен, толкова съблазнителна, че всички моряци, като я чуят, се удрят в скалите и умират.”
Вместо да заобиколи Сирените по алтернативен маршрут, Одисей поискал да чуе тяхната песен. Решил да излее восък в ушите на всички мъже на кораба и да ги накара да го вържат, за да може да преплава, без да се повлияе от нея.
Връзването за мачтата вероятно е най-старият описан пример за това, което правиш с мен ти, мое мило Бъдещо Аз. Голдщайн го нарича “средство за ангажираност” – решение, което човек взима на трезва глава, така че да не направи нещо, за което да съжалява, когато не разсъждава съвсем трезво.
Защото хората имат две глави
Особено когато става въпрос за изкушения.
Ето, сега например, мило Бъдещо Аз, ти пиша от бара. На плажа. Обядвах калмари вместо баничка и вече пия трета бира, а е едва следобед. Аз съм Одисей, когато чува песента – просто иска веднага да отиде най-отпред. Мисли само за тук и сега и за незабавното удовлетворение.
Но има и другото Аз, онова на твоето време, на бъдещето. Ти си Одисей като възрастен, който не иска друго, освен да се оттегли в една слънчева вила със съпругата си Пенелопа извън Итака.
Неравна битка е тази между теб и мен. Трудно е да устоиш на изкушението. С колкото и калкулатори да ме бомбардираш Аз съм съществуващ. Ръцете, които надигат героично бирата до устните ми, са мои. А ти… Ти дори не си наоколо. Ако не ти пишех, все едно те няма. Дори си нямаш адвокат, който да те представлява!
Мога да те пренебрегвам, да не вярвам в теб или да не мога да си те представя.
Но в същото време, вярвам в мен.
В това, че ще остарея.
И че ще чета тези писма от моментите на някогашно блаженство.
Защото решенията, които вземаме във всеки един момент Сега, формират нашето После. Защото ние сме После-то на нашето предишно Сега. Защото сме едно.
Така че, този път ти пиша, за да ти кажа две неща (спокойно де, новините са добри!). Завърших курса за WordPress с шестица. И ти купих билет за онова пътуване по-нататък (нискобюджетен е, няма страшно). А, да – и страшно се успах за работа днес (в офиса ме гледат накриво, ама ще си свеж за уикенда).
После ще ми благодариш!
