Този текст не съм го написала аз. Това всъщност не е статия. Това е писмо. Лично, истинско и много ценно, което един мой близък приятел ми изпрати преди няколко месеца. В труден момент, когато се чувствах почти на дъното.
Не мина много и отново се върнах там. Такъв е животът – тупти като човешкия пулс, постигайки някакъв шантав баланс, който всъщност ни държи живи.
Това писмо ме натъжава, но едновременно с това ми дава надежда, зарежда ме с позитивизъм и светлина. Ще оставя автора му анонимен, тъй като той не търси слава или признание, но ще споделя с вас мъдростта на думите му, толкова истински преживени и изпитани. Защото ценност като тази, мисля си, не трябва да се пази скъпернически, а да се споделя, за да помогне и на други, попаднали на мястото, от което наскоро се оттласнах.
Това е мотивът ми да споделя този личен текст с читателите на Lifebites.bg. Сайт, работата, в който ми дава опора.
“Мила Вероник,
Питаш ме защо и как намирам сили да се изправя, когато съм ниско долу и ми се струва, че целият свят ще рухне… Много пъти съм ти разказвала за моите бури в чаша вода. Може би отстрани е изглеждало сякаш е трудно да се изправя след тях. Но истината е, че през повечето време съм гледала позитивно на нещата.
Осъзнах го, когато веднъж сестра ми ме попита същото –
как успявам да запазя оптимизма
Не успях да формулирам отговор. Мисля, че просто така съм устроена – каквото и да стане, заспивам с вътрешната убеденост, че утре ще е по-добре. И че дори и друго да няма в този живот, е достатъчно да съм тук още малко и да видя как точно ето това листо пада в парка, описвайки своя неповторим път от дървото до алеята. Как в тази секунда и в никоя друга слънчевите лъчи пробиват през прозореца и ме заслепяват като на кино. Как студът щипе и да, малко е неприятно, но няма по-осезаемо физическо доказателство, че съществувам и че е зима, което означава, че светът се върти по своите отколешни правила. Че всичко е наред.
Наскоро обаче имах повод да усетя едно по-истинско дъно. От него трудно си изравяш пътя нагоре, просто защото, колкото и да е клиширано, е вярно – загубил си почва под краката. И се въртиш, въртиш, въртиш в една спирала. Без край, струва ти се.
Няма събуждане, защото няма заспиване.
Няма слънце на хоризонта. Тази буря е различна от онази в чашите, защото този път губиш вярата в самия себе си. И представата кой си всъщност. Понеже имаш усещането, че всичко си загубил, т.е. няма какво да губиш повече (поне в конкретната буря, дупка или битка), пейзажът изведнъж се изравнява. На това равно поле силно се открояват само хората, които те търсят с добро, без да те съдят, без да те поучават.
Обикновено това са онези приятели, които като теб в този период докосват своето дъно и имат нужда от помощта ти. Близка приятелка се сблъсква с тежка диагноза в семейството и започвате заедно да четете форумите за зрънце надежда; роднина влиза в болница и ти се обажда, за да му вдъхнеш кураж; приятел те моли за услуга, която няма да може да ти плати… Чудил си се на тези хора би ли се опрял, би ли им разказал. Вместо това те те изпреварват и ти разказват. А на теб вече не ти се иска да ги занимаваш със себе си. Улисваш се в историите им. Забравяш своята. И се чувстваш силен, защото те от това имат нужда, да те виждат такава. Приятели, които те виждат като опора, но които, без да знаят, за теб стават опората.
Денят се завърта. Идва следващият.
Не е по-добре, но си започнал да приемаш, че може би не знаеш кой си и това е ок. И тъкмо тогава, когато си загубил вярата и представата за себе си, се появяват още приятели – не като онези, на които си помогнал. Тези не са ти длъжни с нищо. Приятели, които аз наричам „слънца“ и които ще ти напомнят, че ти си слънцето, не защото имат нужда от такова, а защото винаги са го виждали в теб. Константа. Връзка лъч-в-лъч. Това е (пре)зареждане!
Когато ти замина надалеч, когато и други заминаха, малко по малко се чувствах ограбена на слънца. Мислех си, че все по-пусто става и че това е нечестно. Сега знам, че тази липса ме е карала да ви (те) търся в други неща. Не да те замествам. А да успея да те видя по още много начини. Като например в онази енергична пиарка, с която понякога обядваме служебно, толкова енергична, че да не мога да опиша нейния хъс по друг начин, освен с „ето, това е като у Вероника“.
Тя ми разказа, а за мен вече е сякаш ти си ми го разказала, един виц за алкохолици, в който тогава не видях много смисъл. Като ме попита обаче какво бих ти написала за моментите, когато си ниско долу, се сетих тъкмо за него. И чак сега открих тълкуването му за себе си:
– Какво правиш, когато удариш дъното?
– Започваш да наливаш отново.
И не е ли така, действително?
Има дни, в които си вярваш, даваш оценки, вириш гребена, после те поливат със студена вода, съдят те, смачкват ти го, натикваш се сам в кутийката си, засрамен, че така си се излъгал, изложил, изгубил… Но нямаш друг избор, освен да го навириш този гребен отново. Да се вкараш в нов цикъл, нова чаша, нов сезон. Което ще означава, че светът се върти. И че всичко е наред.
Наздраве, Вероник!”
