Във вековната лондонска крепост Тауър един български художник отпива глътка червено вино. Поглежда към стената, където е закачен портрет на английския крал Ричард Лъвското сърце. Усмихва се, защото именно той е човекът, изобразил прочутия владетел. Художникът се казва Пламен Капитански. Поканен е на официална вечеря в двореца на Нейно величество Елизабет II през пролетта на тази година.
Управителят го посреща с прегръдки и гордо му показва съкровищата на замъка. Докато разглежда безценните шедьоври на Тауър, мислите на Капитански го връщат 20 години назад. Тогава, обзет от отчаяние, той е решил да спре завинаги с рисуването.
“Бях закъсал със здравето – разказва художникът:
“Усещах се отровен от бои, разтворители и всякакви разочарования. Крадяха ми картини, проваляха се изложби… Затова казах: “Край. Няма повече да рисувам”.
В този момент той е на 33. Няма идея с какво да се занимава и какво да прави с живота си занапред.
“Тогава моята приятелка астроложката Адриана ми препоръча да се запозная с леля Милка. Като дете тя била
в близост до Петър Дънов
Когато се срещнах с нея, тя ми каза: “Синко, златен си ми. Трябва да ти покажа някои неща из България”. Тръгнахме на пътешествия из страната. С нас дойде и Боби. Той е мой приятел, работил дълги години в Германия. Спестил доста пари и ги загубил с лекота в две пловдивски пирамиди. В продължение на година и половина ни се случиха някои малки, паранормални явления. Те сякаш бяха подготовка за това, което ме споходи в храма, където е живяла Преподобна Стойна.”
Когато за първи път прекрачва прага на черквата Свети Георги в Златолист, Пламен Капитански не подозира, че животът му ще се промени с шеметна скорост. Тогава мислел, че всичко е просто случайност. Сега знае, че е било съдба.
“Един ден Боби без никакъв повод просто каза:
– Тръгваме за Златолист! Храмът е страхотен. Стенописът над входа на църквата е паднал. Капитански, трябва да го възстановиш!
Аз му признах:
– Боби, изморен съм. Освен това не рисувам религиозни сюжети.”
Въпреки това потеглят. Леля Милка – и тя с тях. Когато пристигат, църквата е празна.
“Боби доведе кмета Георги да ни отключи. Леля Милка се заговори с него и сякаш между другото ми каза:
– Синко, качи се в стаята на Преподобна. Нещо ще ти се даде.
Другите останаха долу, аз се качих. Както стоях прав, някаква сила ме завъртя. Краката ми не се отлепваха от пода, но тялото ми се движеше под формата на елипса. Всичко стана за минути. След това слязох в църквата и започнах да разглеждам стенописите и иконите. Тук-там забелязах, че има дупки от дървояд. Излязох отвън. Моите приятели бяха на пейката. Кметът започна да ме гледа с ококорени очи и ме попита кой съм. Отговорих му, че съм най-обикновен турист, дошъл да посети храма и допълних:
– Купи терпентин, за да убиеш дървояда. Нанасяш го с четка поне три-четири пъти.
Кметът за втори път зададе същия въпрос: Кой си?
– Бях художник, вече не съм – отговорих му аз.
Изведнъж ме помоли да нарисувам изображението на свети Георги над входа на храма, което се беше заличило с годините.”
Пламен отказва с аргумента, че е завършил стенопис, но не рисува религиозни изображения. Кметът обаче продължава да го убеждава и му казва:
“Свети Георги си знае работата!”
“Опитах да го уверя, че ще намеря някой колега художник, който да нарисува светеца по канон – разказва Капитански. – Обаче той призна, че нямали пари. В този момент разбрах, че аз трябва да го направя. Разменихме си домашните телефони. Един ден ми се обади, че стената вече e суха и може да се работи. Не казах нищо, просто си събрах боите.
Обадих се на Боби, астроложката Адриана и на леля Милка. Заедно тръгнахме. Пак си беше безпаричие, но този път имахме две палатки. Опънахме ги в полунощ отстрани на пътя. На сутринта се събудих пръв. Вдигнах Боби да извика кмета. Бях взел албуми с изображения на свети Георги. Кметът ми описа как е изглеждал светецът върху предишните стенописи. Започнах смело да нанасям боите. Беше 7 часа сутринта. Към 12 часа свети Георги беше почти оформен.
Кметът стана и започна да бие някаква камбанка. Щял да вдига селото, да идват хора в църквата. Преди това разказа, че в храма рядко се мяркал поп. Дворът на църквата се изпълни с хора, начело с няколко баби и дядовци. Стенописът беше завършен. Усетих как огромна скала пада от плещите ми. Чувствах тежка умора. Помня само как бабите ми набутаха в ръцете две шишета ракия и домати.
Най-големият хонорар в живота ми!
Същия ден, в суматохата пред големия стенопис, леля Милка ми прошепна: “Синко, имаш право да легнеш на леглото на Стойна. Нещо ще ти се даде.”
“За втори път бях сам в стаята на Преподобна Стойна. Легнах с опънато тяло. Затворих очи и жълто-оранжева светлина мина през тялото ми като скенер напречно до главата ми. След това се появиха нарисувани воини-светци, които никога преди това не бях виждал. Видението беше като на кинолента, а за завършек се появи образът на Стойна. С отворени очи и с лека усмивка. Тогава разбрах, че светицата прави чудо с мен!”
След това животът на художника прави рязък завой.
“Прибрах се в София и веднага извадих няколко снимки, заснети по време на работата върху портата на храма – спомня си Пламен Капитански. – Вечерта отидох на рожден ден на моя позната. След като почти всички си бяха отишли, вече към един след полунощ, се появи късна гостенка. Оказва се първата българка, собственичка на галерия за родно изкуство в Париж.
Не помня как стана дума, но ú показах снимките от храма на Стойна. Тя силно се заинтригува. На следващия ден дойде и взе една моя картина. Заръча ми с парите да купя най-големите платна, най-хубавите бои и
да се върна към рисуването
И се върнах! След това при мен дойдоха хора от Кръстова гора с молба за им нарисувам три икони. И оттогава не мога да спра да рисувам светци. Най-често Преподобна Стойна. Аз съм религиозен, но не спазвам канони.
Вярвам в нещата, които ми се случиха при Преподобна Стойна. Показаха ми се чудеса. Оттам всичко започна. Често хора, които са получили икона от мен, ми благодарят. Аз им казвам:
“Не благодарете на мен, аз съм само посредник. Благодарете на светеца, който е нарисуван.”
След чудото в Златолист художникът отново започва да вярва в себе си. А картините му все повече се търсят и продават.
“Заминах за Лондон, за да се сборя с големите акули – връща се в спомените Капитански. – Исках да покажа какво мога на световна сцена. Там се запознах с една българка. Тя беше научила, че икони, рисувани от мен, са помогнали на различни хора да променят живота си.
Събитията започнаха да се развиват мълниеносно
В английската столица се разнесоха моите истории за чудесата, свързани с Преподобна Стойна. Както и за иконите, които бях рисувал за Кръстова гора. Така получих достъп до затворен кръг от хора, които изследват паранормални явления в цял свят. Това стана чрез Джорджина Бруни, съветник на НАСА по тези въпроси. По същото време се сприятелих и с известния английски композитор Хърмиян Форт. Той се впечатли, че мои картини са притежание на Лоренцо Куин, един от синовете на големия актьор Антъни Куин.
Моите мечти се сбъдваха. На прием в българското посолство Томас Шарп, който тогава беше началник на всички дворци на кралица Елизабет, ме покани в Тауър. Реших да отида с подарък – икона на свети Георги.
Хърмиян Форт ми намекна, че е добре да нарисувам и нещо, свързано с историята на замъка. Така реших да направя портрета на Ричард Лъвското сърце. Форт ми даде негови дискове с музика, писана за крепостта. Слушах ги, докато рисувах картината, която сега е изложена на видно място там.”
А в Лондон не забравят Пламен Капитански
въпреки че от десет години той работи в родната София. Новият началник на Тауър Крис Мортън изпраща на българския художник покана да посети отново двореца. Посреща го като стар приятел и развълнувано разглежда благодарествени писма до твореца, писани от неговия предшественик Томас Шарп. Капитански пази подобна кореспонденция и с папа Йоан Павел II.
“Когато управителят на Тауър видя писмата, ръцете му се разтрепериха – разказва Пламен. – Реши да ги сложи в рамки и да ги постави под картината на Ричард Лъвското сърце.”
Сега Капитански отново е в София и твори. Често го питат защо именно той е Избрания да рисува в храма на Преподобна Стойна.
“Отговарям с една мисъл, която не е моя, но ми харесва” – казва художникът:
“Ние не ви мерим по вашите постъпки. Не ви мерим по мислите ви. Мерим ви по дълбочината на душите ви.“
