В началото на курса по средновековна българска история в университета преподавателят попита всеки един от нас кой е любимият му български владетел от този период. Най-много отговори гласяха Симеон, Крум и Иван Асен II, имаше двама за Ивайло, а аз посочих Калоян. Доцентът поиска да се аргументираме. Получиха се обичайните за студенти-второкурсници не особено умни отговори – любимецът ни бил много храбър, силен, хитър, умен и могъщ, много пъти побеждавал византийците, завел България на три морета и т. н. И аз не казах никаква мъдрост.
Днес бих обявил за любимец друг един владетел – свети цар Борис Покръстител, заради акта на кръщението на българския народ и последиците от него. Но преди десет години смятах Калоян за най-велик и изключителен. Много пъти в мислите си се връщам към тази тема в опит да дам по-аргументиран отговор на пристрастието си.
Защо Калоян ни харесва толкова?
На млади хора с интерес към българската история този владетел е любимец заради нещо, което може да бъде почувствано, но пък трудно изразимо с думи. И това е справедливостта. Една тема, към която младите българи са особено чувствителни и привързани.
Битката при Одрин от 14 април 1205 г., инициирана от цар Калоян, се превръща в своеобразно тържество на справедливостта. Успех на слабите и угнетените над по-силните и арогантните. Калоян блестящо се справя със самохвалството и цинизма на латинските рицари, дошли на Балканите да грабят, разоряват и унижават местното население. В този смисъл българският владетел и особено победата му при Одрин се превръщат в
символ на неподозираната сила
която унижените и оскърбените обладават, когато се сблъскат с оскърбителя си. С тази битка историята ни учи да не се подиграваме на по-слабия, особено ако не познаваме неговата слабост.
Каква е обаче предисторията на съперничеството между българския цар Калоян и латинците? Папа Инокентий III свиква Четвъртия кръстоносен поход (1202-1204). Заявената цел на кръстоносците е освобождението на Светите земи. За мнозинството от рицарите, тръгнали да освобождават Божи гроб от мюсюлманите, тази цел е само благовиден предлог, който да оправдае грабежите им над християнските народи от Изтока.
Едва малка част от рицарите (около една десета) изобщо стига до Светите земи. Голямата рицарска мощ е насочена към овладяването на Константинопол и ликвидацията на Източната римска империя (Византия) – една християнска страна.
Латинците успяват
През април 1204 г. Константинопол е варварски разграбен, а голяма част от населението му е избито. На мястото на Източната римска империя се провъзгласява Латинска империя, за чийто пръв император е посочен Балдуин Фландърски на 16 май 1204 г.
В тази сложна политическа обстановка, когато България се оказва с нов, много войнствен и вероломен съсед, трябва да се оправя младият цар Калоян, съвсем наскоро стъпил на трона (8 ноември 1204г .). Българският владетел подхожда интелигентно и дипломатично. Провожда пратеници до латинците, които засвидетелстват приятелството и благоразположението на българите.
Отговорът им е високомерен и арогантен. Те заявяват на младия цар, че трябва да се държи към тях “не като цар с приятели, а като слуга с господар”, както свидетелства византийският историк Никита Хониат. Това обаче далеч не е всичко. Латинците отправят директна заплаха, че ако Калоян не се оттегли от българските земи, които “владее незаконно”, те
ще го прогонят с огън и меч от тези територии
След победата си над византийците, латинските рицари натрупват огромно самочувствие и увереност в непобедимостта си. Няма обаче нищо вярно в това, че тези рицари никога не са търпели поражения на Изток. Напротив – след битката при Хатинските хълмове (юни 1187 г.), мюсюлманите, предвождани от прочутия Саладин, разбиват латинското Йерусалимско кралство. А скоро и Йерусалим попада отново в ръцете на мюсюлманите.
В този смисъл назрелият военен сблъсък между българите на цар Калоян и латинците на император Балдуин Фландърски не е предопределен, а латинците не са някакви никога непобеждавани противници. За цар Калоян е важно да даде отпор на латинските аспирации, защото рицарите застрашават да ликвидират България, по подобие на това, което са направили вече с Византия. Империята Византия рухва.
Какво остава за България
която съвсем наскоро се е освободила от византийско владичество, продължило повече от век? Обречена ли е България на ново владичество, този път латинско? Калоян заявява своето категорично не. И го прави по възможно най-добрия начин, разбивайки самохвалните рицари при Одрин.
Латинците се наемат да накажат въстаналите срещу властта им гръцки градове в Тракия и ги подлагат на разорение. Калоян идва на помощ на бившите си врагове – византийците. Така достига с войската си пред стените на обсадения от рицарите Адрианопол – днешен Одрин.
Първоначалните действие на българския владетел
са провокационни. Той планира да вкара врага в капан. За целта използва бързата си и лекоподвижна куманска конница – основна бойна единица навремето в българската армия, състояща се от “некръстени кумани”. В изворите наричат тези “некръстени кумани” скити. Военните действия византийският историк Никита Хониат описва така:
“Но не изминаха много дни и Йоан (Калоян), като отдели една част от скитската (куманската) войска, нареди да се нападне добитъка около лагера на латинците. Още щом видяха скитите, те, изпълнени с въодушевление, се устремиха на конете си и се заловиха за копията си. След това Йоан със своята войска се скри в долове, грижейки се противниците да не разберат, че е там. А от скитската войска, чийто вожд беше Коца, пусна мнозина отново да нападнат лагера на латинците”.
Рицарите са прекалено тромави върху конете си с тежките доспехи. Без да искат, те се оставят да бъдат подмамени далеч от обсаждания град, в местности, които са им непознати. Напълно според първоначалния план на хитрия български владетел.
“И настина скитите ги обкръжиха като в обръч. А те, понеже боят беше ръкопашен, притиснати от множеството скити, падаха от конете. Така на тези проклетници бяха прерязани вратовете им с коси или бяха удушвани с примки, а конете им биваха посечени. Когато масата от скитите като черен облак нападна, те не позволиха на латинците нито да се разгърнат с конете си, нито да избягат. Прочее падна избрана част от латинската войска. Падна и граф Людовик Блуаски. А Балдуин беше заловен и отведен като пленник в Мизия. Оттам, закаран в Търново, беше хвърлен в тъмница и омотан във вериги до самия врат”, разказва Никита Хониат.
Тази победа е с изключително историческо значение
Тя е наказание за арогантността и лицемерието на латинците. Показва, че те не са непобедими в бой, когато срещу тях се изправят християните от Изтока, лишени от техните военни порядки, доспехи, въоръжение и пр. Битката край днешен Одрин отказва завинаги рицарите от евентуални аспирации към България. Става ясно, че тази държава няма как да последва съдбата на завладяната Византия. А Калоян остава в историята като победителят над латинците. Балдуиновата кула в Търново, в която тогава е държан “омотаният във вериги” първи латински император, и днес символизира този военен триумф.
Да, авторът е прав.
Палестинските “свети” земи никога не са били целта на който и да е от така наречените “походи” на западната аристокрация – бледо копие на константинополската. Лакомият им поглед винаги е бил насочен към византийската столица, към империята на изток, която в онези времена са наричали просто Империята. Защото е била една – само тя.
Благодарение на тези грабежи, нараства мощта и богатството на средиземноморските републики Венеция, Генуа и други. А с инвазията на османците, забогатява и останалата част на западна Европа.
Името на нашия цар Йоаница днес е познато като Калоян, но това е нещо като прозвище. Знаем, че в древността на всеки владетел другите са давали прозвища, които са определяли неговият стил на властване. То не са били “великия”, “мъдрия”, “безносия”, “иконобореца”, “тихия” и много други. Нашия цар, гърците нарекли “Кало” Йоан, което е означавало добрият, красивият Йоан. А това прозвище той си извоювал, заради неговата политика да поощрява браковете между българи и граждани на Империята, с надеждата да прекрати враждите и еойните между двете вечно воюващи съседни държави.
Но историята ни е предложила множество братоубийствени войни, което ни дава да разберем, че тази негова идея едва ли е щяла да постигне нужния ефект.
Но ето, когато се е появил един мощен и арогантен враг, латините, вечните доскоро врагове са се съюзили, макар и временно.
Статията е повърхностна. Не ми стана ясно защо авторът нарича българския цар “малък”. Това издава ниско самочувствие. Самият Калоян не е особено проницателен владетел, ако и да е бил храбър мъжага. Доказва го фактът, че предлага 100 000 български бойци на кръстоносците, които авторът правилно определи като мародери. Трябвало е да ги разгроми преди, а не след завладяването от Константинопол. Това е фатален пропуск, защото унищожаването на Византия води до безпрепятственото заселване на Мала Азия с турски племена. Цар Калоян в управлението си се е водил от омазата си към византийците при които е бил заложник, не случайно е наречен Ромеоубиец.