Сонет XX: Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
Да напиша например “Ивиците от сини, далечни
звезди са обсипали нощта”
Нощният вятър пронизва небето и пее
Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
За това, че я обичах, а понякога и тя – мен.
В нощи като тази, я държах в ръцете си
И я целувах пак и пак, под безкрайното небе
Тя ме обичаше, а понякога и аз – нея
Как може някой да не обича, нейните големи, замечтани очи?
Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
Да мисля, че я няма. Да усещам, че съм я загубил.
Да чуя безкрайността на нощта, още по-безкрайна без нея
И стихът пада леко върху душата, като роса върху тревата
Какво значение има, че моята любов не я задържа?
Нощта е обсипана със звезди, а тя не е със мен.
Това е всичко. В далечината някой пее. В далечината.
Тъга има в моята душа, че съм я загубил.
Както погледът ми търси нея,
така и сърцето, но тя не е с мен.
Същата нощ, бродим между същите тези дървеса
Ние, които вече не сме тези, които бяхме.
Не я обичам вече, това е сигурно, но как само я обичах някога
Гласът ми намираше вятъра, за да докосне ухото ú…
Друг. Тя ще бъде при друг. Като моите целувки преди.
Като нейния глас, нейното тяло. Нейните безкрайни очи.
Не я обичам вече, това е сигурно… ала дали?
Да обичаш толкова кратко, а да забравяш толкова дълго…
В нощи като тази, я държах в ръцете си
Тъга има в моята душа, че съм я загубил.
Това е последната болка, през която ще мина заради нея
и това са последните редове, които ще напиша
Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
* Превод от испански: Диана Павлова, източник: http://literaturensviat.com/
