По стъпките на Ботев и неговата чета

Денят е 27 май. Мястото – площад Христо Ботев, град Враца. Ние сме прилежно строени, усмихнати и много развълнувани. Всички сме облечени с парадните си униформи и тръпнем в очакване да поемем на път.

Групата ни се състои от 52 човека, тръгнали по стъпките на Ботевата чета – в търсене на себе си, готови да понесат всяко изпитание по пътя и да покажат преклонението си пред подвига на тези достойни българи. Всички сме ученици от Езикова гимназия Йоан Екзарх – гр. Враца, а човекът на когото дължим организацията, грижата и осъществяването на участието ни в похода се казва Георги Павлов.

Един невероятен човек. Учител по география и активен турист, който в продължение на десетки години води групи от ученици по стъпките на Ботев и на много други туристически обиколки из цяла България.

До групата ни неотлъчно стоят Петьо Тодоров, Жоро Крумов, Ачо, Димитър Гергачев и още няколко туристи – ветерани, които

всяка година извървяват 120-те километра на похода

заедно с нас.

За поредна година започва Националният туристически поход „По стъпките на Христо Ботев и неговата чета Козлодуй – Околчица“.

След като приключва официалната церемония по запалването на вечния огън и поднасянето на венци пред паметника на Христо Ботев, се качваме в автобус, който да ни закара до заветния Kозлодуйски бряг.

Пристигаме. Веднага започваме устройването на бивака.

Всички сме минали сериозна подготовка преди тръгване

Старателно сме се запознали с това как и какво трябва да прави всеки от нас. Научили сме се да разпъваме и скатаваме (разглобяване, сгъване и прибиране) палатки, но не от тези, новите и не много устойчиви. А стари, тежки, големи палатки събирани в продължение на години от нашите водачи.

Устройваме лагера и е време за кратка почивка, след което отново се обличаме „официално“ (с парадните униформи) и тръгваме към тържествената заря, на която присъстват и походниците от останалите групи. Знаем, че ни предстоят 7 дни, 120 км., тежки условия и големи  отговорности, но това не ни плаши. Щастливи сме!

Този поход за нас не е “неходене на училище“, нито забавление – с алкохол, чалга и простотия. В нашата група най-важна е дисциплината. Но не се чувстваме като войници или затворници. Това, че сме различни от останалите, че всеки се отнася с уважение и отговорност към делото на героите и нашето общо дело тук и сега, че има ред и добра организация, е повод за гордост и уникална школа не само за похода, но и за живота ни за в бъдеще (макар, че това го разбираш след време…).

На сутринта ставаме преди изгрев-слънце (както ще ставаме всяка сутрин в следващите 7 дни). Всеки се облича, прави си сутрешния тоалет набързо, скатаваме палатките и се събираме, за да си пожелаем “На добър път“ и… тръгваме.

Аз съм отговорник по културно-масовата дейност. От мен зависи настроението на групата, както и артистичните ни изяви на някои основни места по време на похода. За целта предварително съм направила песнопойки (по една за всеки от групата) и съм си взела папка със стихове, които моите „другари“ и аз ще рецитираме, когато му дойде времето.

Вървим. Колкото повече напредва времето – толкова по-високи стават температурите. Но ние сме силни, смели и нищо не може да ни спре.

Пеем. През цялото време пеем песни, под съпровода на няколко китари. Китаристите са наши верни приятели и част от групата, независимо, че отдавна вече не са ученици и за разлика от нас не са облечени в униформи.

Пристигаме в село Софрониево. Опъваме палатките.

Всяка година, когато сме на Софрониево имаме работа – автобус ще ни откара до центъра на село Бутан, където има празник. За него аз трябва да подготвя програма със стихове на или за Христо Ботев и патриотични песни, с които да се изявим на сцената. Така и става.

Празничната вечер завършва с дълго хоро на мегдана, в което участват хората от селото, други гости, дошли специално за празника и ние. Цялата ни група подскача весело в ритъма на музиката, но след последния тон е време да се връщаме в лагера.

Изморени и изтощени от емоции тъкмо си мислим, че за днес “Това беше!“, сядаме да си починем и… завалява дъжд.

В началото – с едри капки, но не много силен. Разпъваме платнищата, но и дъждът се усилва. Обличаме си дъждобраните и започваме да окопаваме палатките. Дъждът се превръща в порой, а вятърът става бурен и много студен. Цялата поляна вече е покрита с поне 15-20 см. вода, които стоят като река отгоре. Прибираме палатките – положението е неспасяемо. От Софрониево ни канят да пренощуваме в местното училище. Благодарни сме им и веднага се настаняваме там. Цяла нощ – разкази, приказки, вълнения от случилото се.

На сутринта всичко тръгва в стария си ритъм – ставаме, обличаме се и тръгваме на път.

Заварваме в близост до нашия бивак най-странната палатка, която някога сме виждали. Една баба на около 75 години е забила дървени колчета в земята, а отгоре е опънала найлон, така че да има завет и да я пази от дъжд. Уникално изобретение, което тази жена е измислила, за да може да стане част от похода по стъпките на Ботевата чета.

Поздравихме жената, даже с няколко човека ú помогнахме с каквото можахме да прибере импровизираната си палатка и бабата официално стана фен на нашата група. В следващите дни по време на преходите вървеше все до нас и ни се радваше, дори ни пригласяше на песните, които пеехме по пътя.

Това не беше единственият човек на такава възраст, който срещахме на похода. Не са много, но има такива достойни за уважение хора, които независимо от възрастта и вероятно проблемите, които тялото им създава, крачат весело, редом с нас, усмихват се и никога не се оплакват.

Крачим неуморно към следващата цел – село Борован.

[Вижте още: Походът Козлодуй-Околчица – Ботевата Голгота]

На другата сутрин ставаме бодри и в очакване на най-краткия от всички преходи, който за разлика от вчерашния (Софрониево – Борован около 40 км.) е дълъг само 15 км. С песни и закачки, неусетно пристигаме в Баница. Там ни посрещат с питка и сол, както всяка година.

На следващия ден, след дълъг и изтощителен преход от Баница, през Милин камък стигаме местността Речка. Строяваме се, за да направим разбор на изминатия път и да съставим план за деня. Г-н Павлов застава сериозен пред нас и заявява, че трябва да ни каже нещо важно.

Когато пристигнали с камиона, който кара палатките и личния ни багаж (докато ние крачим) и опъвали дъната им,

в една от палатките намерили увита змия

Това означаваше, че четирима от нас са спали цяла нощ в палатката си със съскащ съквартирант, свит до тях.

Не пожела да каже номера на палатката, за да не се стряскаме, но ни обясни колко е важно да сме по-внимателни и да затваряме циповете на временните ни жилища, когато не сме край тях.

(След като приключи походът разбрахме – палатка номер 10 – моята. Е, как иначе?!)

Речка е любимото място и за новите и за старите туристи. Там нашата група си има ритуал – “Кръщене“ (или казано на чист врачански “КръщАне“) – официално въвеждане на тези, които за първи път са на похода в туристическата ни общност и официалното им признаване като туристи. Момичетата берем цветя и правим от тях венчета за “зайците“. Имаме си “поп“, който ръси с китка цветя и планинска вода новите походници. В края на ритуала всеки от тях получава свидетелство, че вече е член на Клуб по туризъм Скакля.

Всеки кръстен има правото на следващата година да е кръстник и така…години, години наред.

След “кръщенето“ – всички сме с приповдигнато настроение. Всяка година на Речка се прави „дискотека“, а след като тя приключи – се събираме около огромен огън. Пеем, говорим си и се смеем от сърце.

Последният преход, който предстои на другия ден е най-труден. Но всяка година, заредени с нови сили – безотказно тръгваме по него и най-сетне стигаме мястото, където ще построим лагера за последен път тази година – Избата.

Посещаваме и

лобното място на великия Христо Ботев в местността Йолковица

Там отново рецитираме – има много гости, а въздухът сякаш е спрял. И е тъжно, и е чувствено и е някак си героично. Ние за пореден път сме толкова близо до този герой – на мястото, където е убит и извървели целия път по неговите стъпки.

Ние сме истински Ботеви четници.

На 2 юни достигаме заветния връх Вола и официално закриваме похода. Сирените вият, а ние стоим притихнали пред огромния паметник, изпълнени с удовлетворение, че сме се преборили с всички страхове, несгоди и изпитания по пътя, за да се поклоним пред подвига на Христо Ботев и неговата чета. Мълчаливо преклонили глава и забили поглед в земята знаем, че догодина ще се върнем пак.

*Това, което ви разказах са малка част от моите спомени от похода Козлодуй – Околчица, в който съм участвала няколко поредни години.

Тази година се очаква броят на туристите, които ще се включат в похода да надхвърли 800 души. Ако и вие искате да отидете някой ден, трябва предварително да заявите участието си в БТС (Българския туристически съюз) и да се запознаете с правилата за участие в похода.