„Вашето поколение няма търпение“, каза наскоро баща ми, докато спорехме. В конкретния разговор не се съгласих, но после дълго размишлявах над думите му. Истина ли са? Търпението е една от причините поколението на нашите родители, да празнува все още годишнини от сватби, докато нашето или не стига до олтара, или скоро след него се отправя към съда, за да разтрогне брака.
Нямаме търпение в любовта.
Но нямаме търпение и за толкова други неща. Ами поколението след нас, ще кажете, не са ли те още по-нетърпеливи, не сме най-зле, а? Ами поколението на бабите и дядовците ни, то с какво изпреварва това на родителите ни? И не е ли по-логично всяко следващо поколение да еволюира, съответно – да изпреварва, не да изостава?
Сигурна съм, че прочетеното до тук ви се е сторило като казано за вас. Нищо, че вероятно сме от различни поколения. Аз не написах кога съм родена или на колко години е баща ми. Но „Вашето поколение няма търпение“ звучи правдоподобно от устата на който и да е баща и в ушите на което и да е дете.
А днес, в началото на XXI век, цели седем поколения съжителстват заедно, според класификация на австралийския социолог Марк Маккриндъл.
Най-старите от тях са поколението на старейшините, родено преди 1925 г., и поколението на традиционалистите, днес на 70+ години. Най-младото е поколението Алфа, появило се през 2010 г.
А между двете крайности са поколението на растежа, (50-69-годишни, наричани от повечето изследователи „бейби бумъри“, защото са първото благоденстващо поколение, включително и у нас, ако условно разгледаме живота в социализъм като някакъв вид благоденствие); децата на прехода (родени през 70-те и началото на 80-те години) и децата на хилядолетието (от 80-те и 90-те години) – макар че по-прецизни проучвания ги разделят в три групи – генерациите Х, Y и Z, белязани от дигиталната революция. Обяснението на учените, които настояват за по-прецизна категоризация: заради ускореното технологично развитие и миграцията поколенческите вълни са се скъсили и са през десетина години, вместо през 20-25.
В България обаче разликите в дигиталните умения на поколенията X, Y и Z са по-смекчени. Причината: закъснялата дигитална революция у нас. Докато връстниците им в развитите страни са откривали телевизията, видеото, интернета и компютърните игри, тук представителите на Х са играли много повече навън или са чели книги. Бумът на интернет, изкопал рова на различията между генерациите, в страната ни се случва към 1995 г., а домашно явление става чак към 2001-2004 г. Затова и е трудно да се посочат категорични отлики между Х и Y децата.
Но да се върнем на драстичната разлика между „млади“ и „стари“. Дали тя идва с буквите Х, Y или Z, може би има колкото теории, толкова и истории изключения. Факт е обаче, че ако погледнем по-глобално и наречем всички тези генерации най-общо „онлайн поколението“, се забелязва това, което е прозрял и баща ми: липсата на търпение. Всякакво отлагане – на информация, удоволствие, придобивка, комуникация, е неприемливо.
Интернет ни научи да имаме всичко на мига.
Пиратстваме филми и музика не непременно от бедност, а защото искаме новия албум и новия филм тук и сега.
Напускаме страната ни не заради желанието за живот в друга страна, а заради липсата на желание да изчакаме и променим света у дома.
Вниманието ни се задържа за все по-кратко време – колкото за един видеоклип например.
Дори вече не си губим времето да описваме как се чувстваме
За какво, като си имаме емотикони и стикери за това…
И ето тук е голямото противоречие! Колко индивидуалност откривате в емотиконите, в изписването на двуеточие и скоба след него, в екшъна, който е същият като предишния? Именно – нула. А точно поколението, което живее със самочувствието да е уникално, неповторимо, специално – нещо, характерно най-вече за генерация Z (днешните от 6- до 20-годишни) – е най-унифицирано по отношение на технологиите. Защото те определят начина му на живот.
Още по-голямата ирония е, че нарцисизмът на технологичното поколение, е резултат от възпитанието, което са получили от… своите родители. Точно така – от предишното поколение.
Или, както казва Патриша Шнее, агент на промяната и представител на „бейби бумърите“, по време на конференция у нас:
„В моето детство ядяхме каквото ни е сложено на масата. Родителите ми не са ме питали какъв хляб искам. Не сме били част от процеса на взимане на решения. Сега родителите възпитават в най-новите поколения идеята за правото на избор. Бедата е, че в същото време тези деца не са въвлечени в решаването на истински проблеми, мама и татко решават проблемите им вместо тях.“
Така че, да не сочим с пръст и ние. Кой знае какво поколение ще отгледаме, какво ще му предадем и от какво ще се разграничим. Един ден ще казваме: „Ужас, липсва ти търпение!“, но друг път ще трябва да признаем: „Добре, че се махна, и ти имаш достойнство!“.
Защото има разлика между нетърпеливост и нетърпение.
И правенето ѝ не зависи от рождената ни година.
