Животът ми е подчинен на звуци от социални платформи. Viber, WhatsApp, Facebook – мерак след мерак, изписан на екрана ми. Еднодневка. Нескопосан флирт. Глупави, кратки, неграмотни включвания от хора, които никога няма да са в списъка ми Favorites. Улавям се обаче, че още съм в играта. Малко след звука на съобщението, взимам телефона си с усмивка и… Bang Bang. He shot me down.
Game on. Ловецът е заел позицията си.
Стреля напосоки в социални платформи
Играта на страх и комплекси е на дисплея ми. Мишкувай, хитрувай, мърсувай. Крий себе си, за да събудиш интерес. Дразни, за да те “харесват”. Пренебрегвай, за да те търсят. И задължително – бъди играч, не човек. На финала вземи трофея си и стани негов насилник. Game over.
В съвременното “Не се сърди, човече” няма победени. Двама финалисти си делят медала. Те са двете му страни. Насилникът и жертвата. Te oтдавна са избрали ролята си. Ход след ход са се привързвали към нея. Пристрастили са се да нараняват или да ги мачкат. Опиянили са се да се чувстват силни в слабостта си.
Поредният болен мерак се изписва на екрана ми. Включвам се индиректно в онлайн “порното”, за да гледам. Като воайор, без happy ending. Мазохистът и садистът вече са в мрежата. Веднага са се разпознали един друг. Надушили са се като крастави кучета. Бързо са се вкопчили с нокти в “любимия”.
Те не се познават, но се притежават. Сковани са от страх. От “простото човешко щастие”.
Привидно са социални, а действително социопати. Не знаят как да се обичат.
Като всички нас. Насилникът господства над жертвата си, за да скрие комплексите си. Тя го оставя, за да е с него. Ранени са. И двамата. Гневни са. И двамата. Постоянно.
Причините им са стотици. Оправданията хиляди. Някога са сключили това споразумение със себе си. Заради някого. И никога не са се заобичали достатъчно силно да го нарушат.
Докато ги наблюдавам, разпознавам миналото си. Исках да съм лесна за обичане, ставах каквато ме направиха. Бях жертва. После ме “обикваха”. Тогава ставах уморена да се правя на друга. Тръгвах си. Обвинявах другия. Бях насилник.
Когато се уморих и от двете, сключих споразумение със себе си. Оздравих болното в мен. Оставих кукления театър – ВЪН, на “Раковска”. ВЪТРЕ започнах градеж. И те започнаха да идват. Сами. Уроците, учителите, учениците.
Това е текст за МЕН. За гнил звук. За моето отражение в него. За опита ми да се разделим. Хората виждат в другия това, което търсят – СЕБЕ СИ. Докато сам не се изцелиш, срещаш себе си в хиляди нови лица. И не опознаваш нито едно от тях. Търсиш спасението си в тях. А то не идва.
Стигаш дъното. И тогава, ако ти е останал хъс, си удряш силен шамар.
Време е да изиграеш най-важната си житейска карта.
Да излезеш от модела. Да се спасиш от него, сам. Да осъзнаеш, че всичко ужасно и прекрасно, което си, се подхранва от теб. Макар и създадено от друг.
Да се определиш извън рамката на болестта. Не бъди жертва. Не бъди насилник. Не бъди спасител. Това са ролите на бягащия от себе си човек. Ако си помогнеш, подай ръка на някой като теб. Избрал да води същата борба. Останалите ще я пуснат…
Съобщенията, напомпани с порно и мерак, продължават да идват. Звуци, звуци, звуци. Един след друг. Изкушават ме. Слаба съм, когато съм самотна. Отивам да тичам да изтощя нагона в мен. Имам прекалено много за губене. Всички неотворени съобщения ме водят към първия ден от много други.
Денят, в който омразният звук ще е мелодия. Съобщенията ще имат съдържание. Аз ще се огледам в тях. Надраснала раните. Ще чуя крила на птици. Шепот на обич. Кикот на приятел. Ще намеря копняла симбиоза. Ще бъда ракета в космоса. Падащо съзвездие. А ТИ ще ми говориш по хиляди безмълвни начини. ON MUTE…
Уникална!
Чак пък. По скоро ..театрално емоционална.