Спомените ми с него се събират на пръстите на едната ръка. Толкова са и пътите, в които сме се виждали. Деляха ни 500 км, пишехме си два пъти в годината, по телефона изобщо не се чувахме. Бяха други времена…
Беше специален човек
със специално място в емоционалния ми свят.
Беше любов отвъд рационалните представи. По-късно разбрах, че е било и любов от пръв поглед. Само веднъж, в миг на сантименталност, казал на майка ми, че винаги е искал да има дъщеря.
Най-яркият ми спомен е в кухнята ни в Горна Оряховица. Сигурно е бил в командировка. Сутрин е. Аз съм облечена за детска градина, той яде пилешка супа в моята (!) купичка. Поисках му една лъжица, а той ме погледна, изхили се и каза: “Теб ще те нахранят в детската”. И не ми даде.
Не ни стигна времето. Точно когато вече можехме да се доближим и да общуваме пълноценно, си отиде. Ей така. Изведнъж. В онзи миг за първи път усетих пустота. Бездънна. И плаках – заради невъзможното. За него за пръв и последен път пих ракия…
Не казах “Сбогом”.
Човек не се сбогува с онези, които не иска да си тръгнат.
Казва “До скоро” или “Ще се видим отново”. Аз не казах нищо. Винаги беше живял в мен, от там не си отиваше.
Едва го познавах, но повече и не ми трябваше. Беше от специалните хора – с които всичко е усещане. С които не ти трябват много думи. С които усмивките са достатъчни. С които дивотията няма граници. Стига ти само намигане и си готов да тръгнеш накъдето и да е – без страх и без съмнения.
Не познавам друг като него. Не познавам друг смислен човек с неговото име. Не познавах – до преди няколко години.
Много пъти исках да го видя, макар и на сън. Да го прегърна. Да си поговорим. Да ме нарече Кокошко. Да бъдем диванета. Отново да излее чаша вода на стола, на който съм седнала, и да се смее през сълзи, докато аз скимтя, че дупето ми е мокро. Да му скрия цигарите за отмъщение.
Не дойде. Цели 13 години. Вече не го и очаквах. До снощи.
Нахлу изневиделица. Усмихна ми се и каза: “Така е по-добре. Не бъди тъжна! Всичко ще бъде наред”.
Послание от горе! Точно преди началото на звездопада.
Знам, вуйчо. Вече знам. Благодаря ти! Обичам те!
Да знаеш само как се радвам… Плача, но този път от щастие.
Пак не ни стигна времето. Няма да пия ракия. Довечера, когато изгрееш на небето, ще изляза на терасата и ще ти се усмихна. А ти ми прати падаща звезда, за да си пожелая нещо друго.
Няма да се сбогувам. Няма да кажа нищо.
Ще се видим отново…
