В края на тази година реших да разбия статуквото… Около мен цареше суетене, подготовка, резервации… за ресторанти, прически, маникюри. Царяха бляскавост и ненужна лъскавост. Хората си мереха цената на кувертите, съдържанието на порциите, дестинациите.
Реших да бъда себе си. Не исках да се поддам на тази фалшива еуфория, с фалшивата приповдигнатост около мен. Защо по дяволите да хвърлям пари, нерви и време само заради една вечер? Та, ако искам да посрещна Новата година с верни приятели или с най-близките си хора, мога да си бъда с тях и вкъщи, без да искам да блестя в очите на стотиците непознати в модния ресторант.
Дотук със самозаблуждението…
Истината е, че няма с кого да я посрещна. На тази възраст нормалните (според майка ми) хора вече имат семейство, деца… Събират се вкъщи и се веселят, доколкото могат с малките. Според баща ми пък, трудният ми характер е причината да нямам нито семейство, нито приятели. (Всъщност колкото и да търся, никога не намирам причината в себе си) Според сестра ми прекалено високите ми изисквания и егото ми са довели до това положение и чувство на самота.
Факт е обаче, че новогодишната вечер ще бъде прекарана за малко в дома на родителите ми (повече не бих издържала) и
ще посрещна новата година сама
в уютното си, но празно и тихо жилище. Убеждавам себе си, че това е моят избор и сама съм решила да се откажа от светското в полза на аскетизма в празничната нощ…
Колкото и да се опитвам да не се самосъжалявам, някак си съвсем мазохистично ми идват тези мисли, в които оплаквам съдбата си и се самонавивам колко нещастна съм… Колко хора има през другите дни на годината около мен (особено, ако имат нужда от нещо) и как изведнъж по време на празниците покани за съвместно посрещане на новата година липсват…
Как всички правеха плановете си пред мен, обсъждаха, вълнуваха се, но аз не влизах в тях. Как ненужна и отхвърлена се чувствам, как алиенацията започва да обзема живота ми. А как
искам да знам, че липсвам на някого
И как животът ми всъщност никак не е толкова зле, колкото се опитвам да го изкарам. И да не се заблуждавам, че другата година няма да е така…
Искам да оценя това, което имам. Да знам, че животът ми не зависи от тази една вечер, но всъщност тази вечер е неговото отражение… Скука, самота и адска болка. Искам да не гледам постоянно в чуждите профили във Фейсбук и да завиждам на всички колко топлота и любов има в снимките им. Искам… а не мога…
Много сте права – животът ни не зависи от една вечер, но топлотата и мисълта, че си важен/важна за някого найстина променят живота ни. Аз бих добавил и още една щипка философия към прекрасната статия – понякога за човек е по-добре да остане сам, вместо да е с неподходящите хора 🙂 Весело посрещане на новата година 🙂
Симеон, много точно допълнение! И аз се подписвам под него… 🙂