На 6-и септември България отбелязва една от най-паметните дати в своята история – Съединението на Княжеството и Източна Румелия. То се случва през 1885 г. Заедно със създаването на Българската екзархия и обявяването на независимостта през 1908 г. може да се нареди на върха на най-значимите постижения в историята на народа ни. Сливането на двете изкуствено разделени Българии в една истинска държава. За разлика от други паметни моменти, като Освободителната война или Балканските войни,
Съединението е собствен подвиг на българския народ
Извършен против установеното от Великите сили статукво и без пряката подкрепа на нито една друга страна. В този смисъл мнозина смятат, че именно Съединението би могло да се чества като национален празник на България.
Когато говорим за дадено историческо събитие, бързаме да се обърнем към неговия непосредствен контекст и да го изолираме от събитията преди и след него. За да вникнем напълно в смисъла на Съединението, е редно да се вгледаме малко по-широко в историята на Югоизточна Европа от края на XIX век. По това време Балканите са екзотика за европейците. Регион, който носи очарованието на Ориента, разположен едва на няколкостотин километра от едно от бижутата на тогавашната епоха – Виена.
Пътешественици, авантюристи, революционери и мечтатели си дават среща в този бурен регион. Район, където национализъм и космополит, гостоприемство и ксенофобия, консерватизъм и либерализъм си дават среща на всеки ъгъл, във всяко кафене, във всяка махала. По един особен начин за европейците Балканите са
Дивият Запад на Стария континент
В тази пъстра мозайка от идеи, стремежи и национални идеали се формира българското национално движение. То се стреми да постигне самостоятелност на нашия народ най-напред в културно, а след това и в политическо отношение. Създава се изключителна (предвид условията) образователна мрежа и неотклонно се преследва църковната независимост. По този начин в началото на 70-те години на XIX век българите се превръщат в първия християнски народ в рамките на Османската империя, сдобил се със статут на самостоятелна народност. Докато всички останали продължават да бъдат “рум миллет“*.
*Рум миллет е била религиозна общност в Османската империя, обхващаща източно-православните християни. Те имали автономни административни учреждения (съдилища, училища, болници и др.), разположени в самостоятелни квартали в градовете в периода XV—XX век.
Този успех логично извежда на преден план необходимостта от политическа независимост за народа ни. Но идеите как да стане това се различават. По-консервативните дейци на “старото” поколение умуват как българите, подобно на унгарците, могат да извоюват равноправен статут в Османската империя, свързан с политическа автономия и граждански права. В същото време “младите” са вдъхновени от Пролетта на народите (1848 г.), обединението на Италия (1861 г.) и борбата на френския народ за отхвърляне на империята на Наполеон III (1871 г.). Те именно прегръщат
идеите на революцията
Въпреки че самостоятелните опити за извоюване на свободата пропадат вследствие на редица външни и вътрешни фактори, в крайна сметка през 1877 г. се стига до избухването на Руско-турската освободителна война (1877-78 г.) Доколко тя е плод на саможертвата на априлските въстаници и доколко е естествено продължение на руската политика на Балканите след провала на Сръбско-турската война (1876 г.) и Босненското въстание (1875-76 г.), е въпрос все още дискутиран от историците.
Казусът за разделение на България на две се появява половин година преди избухването на войната. В края на 1876 г. в Цариград е свикана нарочна конференция. На нея Великобритания се опитва да намери мирно решение на Балканската криза, без да се стига до навлизане на руски войски в Османската империя.
Цариградската конференция и идеята за двете Българии
Първите мъже на Европа се събират в края на ноември 1876 г., за да обсъдят съдбата на Балканите. Основните разговори се водят между представителите на Русия – граф Николай Игнатиев и Великобритания – лорд Робърт Гаскойн-Сесил, 3-ти маркиз на Солсбъри. Игнатиев и Солсбъри са върхът на дипломатическата хранителна верига в своите империи. Всеки от тях има богат опит в множество международни конференции и кризисни дипломатически ситуации.
Солсбъри определено е по-висшестоящият, бидейки три пъти министър-председател на Великобритания. Въпреки това, амбициозният и често безскрупулен Игнатиев е човек, който не трябва да бъде подценяван. Освен Русия и Великобритания, има още представители и на други Велики сили – Франция, Германия, Австро-Унгария и Италия. След ожесточени дебати и спорове, се достига до окончателно общо решение, одобрено от всички страни, в това число и Русия. Ще оставим на страна точките, касаещи Босна и Сърбия и ще обърнем внимание на
българския въпрос
Съгласно проекта на конференцията, българските земи трябва да се разделят на две отделни, автономни области, обхващащи по-голямата част от територията на Българската екзархия, с изключение на Родопите, Източна и Беломорска Тракия и части от Егейска Македония. Двете Българии трябвало да се управляват от губернатор, избиран от султана, но християнин по произход. Също да имат свое правителство и народно събрание, избирани от населението на всеки четири годни. Османската империя запазва правото да държи армия в крепостите в двете области, както и да получава по 30% от годишните приходи на двете автономии.
Местните управители трябвало да се избират на религиозен принцип според това кое от двете вероизповедания – християнство или ислям е по-разпространено в съответния санджак. Столицата на Западната област трябвало да бъде София, а на Източната – Търново.
Османската империя обаче отхвърля предложението на Великите сили и чрез приемане на конституция се опитва да обезсмисли нуждата от териториално преразглеждане на Източния въпрос. Великите сили, в това число и Великобритания, отхвърлят османските действия и правят последен опит чрез т.нар Лондонски протоколи от март 1877 г. да заставят Истанбул да приеме решенията на Цариградската конференция. Когато и този опит пропада, войната с Русия става неизбежна.
Берлинският конгрес и разделението
След успешния завършек на Руско-турската освободителна война, Великите сили се събират на предварително договорена конференция в Берлин. Там трябва да оформят окончателния вид на следвоенното разпределение на Османската империя и статута на отделните балкански държави. Русия е напълно наясно, че тази конференция ще бъде свикана, и то още преди избухването на войната с Османската империя. Въпреки това, граф Игнатиев избира да изиграе хазартен ход с подписването на Санстефанския мир. Знаем, в него той залага създаването на голяма българска държава, обхващаща по-голямата част от националното ни землище.
Същевременно, Игнатиев издейства прехвърлянето на значителни територии на османците към Русия в Кавказ. Също урежда връщането на Бесарабия в замяна предаването на Северна Добруджа на Румъния. Блъфът сработва и в Берлин Великите сили се заемат да прекрояват България и да режат части от новопридобитите от Сърбия и Черна гора земи. А Русия получава всичко, за което е дошла в Берлин.
Санстефанска България е зачеркната
и Великите сили се връщат към проекта за България на две части. Този път границата между тези части няма да е вертикална, а хоризонтална, по линията на Стара планина. Границите на Княжество България и Източна Румелия са добре известни на всеки българин и не се нуждаят от коментар. Интересно е да се отбележи, че политическото устройство на Румелия доста наподобява формулата, договорена на Цариградската конференция през декември 1876 г.
Идеята за създаване на съединено, българско княжество се появява веднага след като стават ясни клаузите на Берлинския договор. Идеята за обединяване на двете Българии – зависимото Княжество и автономната Източна Румелия, се издига до първостепенен елемент от обновената национална идея, чиято цел вече е освобождаване на цялото българско землище.
