Има хора, които за нищо на света и при никакви обстоятелства не трябва да стават родители. Защото го правят просто защото така трябва, по задължение, което уж социумът налага. Виждам го в очите на порасналите им деца – въвлечени в непрестанна битка за себе си… със себе си и с бремето, което носят от своето първо вкъщи. В непрестанно лутане и ненамиране. Или в непрестанно доказване на смисъла от това да ги има – нищо, че не са родени по собствено желание.
Стряскащо е да видиш зрял човек, който се блъска в собствените си стени, без да може да разбере, да си обясни защо ситуациите се повтарят отново и отново, без да може да намери пътя, без да може да разбере кой е, без да може сам да си намери място в собствения си живот. В непрестанен опит да изиска от света да компенсира неудовлетворените му някога най-чисти и невинни потребности. Неспособен да надскочи обремененостите си.
Такъв като теб. Защото когато погледна през очите ти,
намразвам твоите родители
Заради мига, в който са взели лекомисленото решение да те има теб. И заради още безброй моменти, в които заради безброй техни причини преднамерено са създавали потенциално страдащ, потенциално пренебрегващ себе си и потенциално нещастен човек.
Поредният ощетен по рождение. Слава Богу, че осъзнатостта и силата ти са повече! Вдъхват ми вяра в човешката воля за смислен и пълноценен живот отвъд онаследените модели. Слава Богу, че познавам и други като теб! Вдъхват ми вяра в силата на собствения избор какъв да бъдеш в този свят.
Стряскащо е обаче да видиш уплашено и объркано дете в очите на пораснал индивид! Респектиращо е да видиш човек, прегърнал и сам утешаващ детето в себе си. Думите не стигат!
Колко много сила е нужна да осъзнаеш
вътрешните си пукнатини
и с усилие на волята да се опитваш да ги затвориш. Последователно и системно. А когато все пак под напора на обстоятелствата се случи така, че стената на твоя Аз поддаде, да не ú позволяваш да рухне напълно. Даже напротив, да събереш парчетата, да ги наместиш, да замажеш отново и да продължиш да (се) надграждаш.
Колко много сила е нужна да бъдеш родител сам на себе си и, макар със закъснение, да дадеш възможност на детето в теб да израсне в пълноценен човек, способен, на първо място, да обича себе си, да дарява, да търси и да получава. Да бъде… Дори да те попитам, няма да можеш да я опишеш с думи.
Никой не е в състояние да ти стори
това, което могат да ти причинят твоите собствени родители
Никой не е в състояние да го поправи, освен ти самият. С цената на болезненото осъзнаване и със силата на желанието да бъде по-иначе. За теб, доколкото успееш, и за децата ти – в пълнота. Защото човек често си дава сметка за малките или пък по-големи емоционални кражби, извършени спрямо него от мама, татко, едва когато стане мама или татко.
Ако не съумееш да ги трансформираш по положителен начин, кръгът се затваря и се превръщаш в един от онези хора, които за нищо на света и при никакви обстоятелства не трябва да стават родители. Защото ще се възпроизведеш в потенциално страдащ, потенциално пренебрегващ себе си и потенциално нещастен човек.
А е тъжно да видиш още един зрял индивид, който не спира да се блъска в собствените си криви стени, но дори не му хрумва да се опита да ги разруши.
