Да остаряваш е трудно. Не си така енергичен и жизнен като преди. На всичко отгоре си губиш талията, косата, а понякога и двете наведнъж. С тях губиш и други важни неща – като времето и търпението да вършиш онова, което си успявал някак като по-млад, но за което вече си прекалено стар.
Което не е непременно толкова лошо!
Всъщност, може да бъде дори прекрасно. Да се радваме и да се гордеем с тези загуби, отворили място за пълноценно придобиване на смисъл. На мъдрост. Такава, че да знаем кога прекалено съм стар за това означава достатъчно съм зрял да не….
Аз например съм прекалено стара, че да…
…спестявам мнението си, когато е важно
Възрастните, по-зрели хора просто нямат търпението да задържат мислите си и онова, което им е на сърце, когато виждат, че нещо е погрешно или несправедливо. Без значение дали спрямо тях, или касаещо други лица. Младите, за които приоритетно е да са част от група, да бъдат приети и да усещат одобрението на околните, невинаги си позволяват да изразят мнението си, когато то е различно. Освен ако конкретната ситуация не би им отредила ролята на лидери и бунтари.
Порасналите хора не се вълнуват чак толкова от подобна популярност. Когато нещо не е наред, то трябва да бъде поправено – ясно и лесно правило – дори това да означава изправяне лице в лице с известна степен социален дискомфорт.
Което нямаше да е възможно, ако непрестанно трябваше да…
…се тревожа как ще ме приемат другите
Старанието да направиш добро впечатление е запазена територия за младите. Те имат нужда да пасват. Да са приобщени. И просто няма как да действат по свое усмотрение, когато непрекъснато се питат:
“Какво ще си помислят другите за мен?”
На същата тази територия порастването и съзряването демонстрират най-ярко чертите си. Защото, докато растем, осъзнаваме, че каквото и да мислят околните за нас, то няма да промени дните ни. Особено когато въпросните околни са напълно непознати. И най-накрая ни просветва, че да минеш по улицата с окапана/измачкана/раздърпана риза, без грим или пък с небоядисана коса, няма кой знае какво отражение върху живота ти и със сигурност не променя кой си и какъв си.
Да можеш да различиш значимото от повърхностното е ключов аспект от помъдряването. И, честно да ви кажа, нямам вече намерение да се преобличам в последния момент заради ненадейна пръска кафе.
Също така не смятам и да…
…се извинявам за грешките си
Когато си млад, всяка допусната грешка ти се струва фатална. Сякаш светът ти спира да се върти и се сгромолясва пред очите ти. Дори когато просто си поканил някого да се прибере с теб вкъщи и с отварянето на вратата установяваш, че си забравил за мръсното пране на пода. Или когато си взел нещо назаем от приятел и не си успял да го върнеш навреме. Ами трудностите на работа, заради които си изпусна нервите пред най-близките колеги?
Грешките за младите са разрушителни. Затова в ранните си години винаги търсим извинения – не толкова заради другите, колкото заради самите нас. За да можем да заспим спокойно вечерта.
С порастването обаче осъзнаваме, че грешките са си просто… грешки. А не причина да се самобичуваме и да се реваншираме пред околните. Хора сме все пак – всички грешим. Следващия път ще опитаме да сме по-добри. И дори да не стане, нали поне не е било нарочно!
Липсата на умисъл и цел ме научи и да не…
…губя време с нещо, което не си струва
Може да е човек, животно, дейност, предмет. Няма значение. За разлика от младите, погълнати от задачата да разширяват социалния кръг и придобивките си, зрелите хора оценяват всичко спрямо добре оползотвореното време. Те не поддържат отношения с другите само и само да увеличат броя на Фейсбук контактите си. Нито трупат притежания от страх, че някой ден ще им потрябват.
Напротив – наясно са, че инвестирайки в подобни неща, те губят единственото ценно нещо, което няма наваксване на този свят. Времето. Затова и не се занимават с хора, за които не им пука, и смело изхвърлят всичко излишно, към което нямат сантимент.
Сред нещата, от които не се нуждая, е и да…
…изпитвам вина
Чували ли сте фразата гилти плежър (от английските думи за вина и удоволствие – guilty pleasure)? Чудесен пример е за оксиморон. За съчетаване на несъчетаеми неща. Защото няма място за вина, когато получаваме удоволствие. Тя идва от страха на младите да не бъдат възприети за различни или за странни, от липсата на осъзнаване, че всичко онова, което харесваме, ни отличава, прави ни специални и неповторими.
Възрастните хора не се съобразяват с мнението на околните – особено по отношение на собствените си предпочитания. Няма и защо. Както няма и нужда да…
…търся доброто във всеки
Не че не искам. Просто съм се отказала да бъда упорита в това начинание. Като повечето хора, понатрупали мъдрост, се научих да не вярвам сляпо в зрънцето добрина дори в най-злия човек. Вместо това вярвам на преценката си и правя калкулирани заключения дали ще се разберем с този човек, или не. Не съм вече на годините, в които се опитвах да се спогаждам с всички, дори с много различните, за да ги спечеля на своя страна.
Прекалено съм стара за това.
А на старите им пука повече за собственото им време и инвестират от него внимателно. Те не искат да се ровят в чуждия живот, за да търсят там късчета злато. Имат си свое. То компенсира всички привидни загуби и ги превръща в победи.