Да минеш през къщата на баба за празниците е ангажимент от първостепенна важност. Всичко друго може да почака, защото тя те чака.
Пристигаш в ранния следобед, някъде към 2-3 ч., след като градският трафик е благоволил да те изплюе от прашния си търбух и да те пусне по безименните декемврийски пътища. Влизаш направо, с обувките. Стая с нисък таван и варосани, поопушени стени, по които виси объркана колекция от черно-бели и цветни снимки. Всички дечурлига са там, нищо че някои от тях на свой ред вече са станали баби и дядовци. Стара печка на дърва, маса с мушама, тръбно легло с увиснала в средата пружина и телевизор с кинескоп, на който бръмчи… нещо.
Баба скача от леглото в мига, в който отвориш вратата. Скача с цялата останала сила на крехките 80-годишни нозе. Намества под забрадката измъкналите се бели кичури и грейва в старческа усмивка.
Снимки: nojhan on Foter.com / CC BY-SA
Баба!
Познаваш и милувките на грубите ú ръце, и силата на плесниците ú
Безпощадна и в нежността, и в строгостта си. Сега се смееш, когато си спомняш всички поразии, които си направил през летните ваканции на село. В редките моменти, когато си позволяваш да бъдеш емоционален, те души онова чувство на признателност. Твоята баба видя в теб човека, който ще станеш, и ти помогна – с напътствие, със съвет, с част от трудно спестените си пари. И сетне те пусна да намериш своето място в големия свят.
Докато те прегръща, бърка в джоба на овехтялата си рокля на ситни цветчета и ти мушва в ръката 5 лв. С най-топлата обич на света. Толкова е успяла да отдели от тъжната си пенсия. Притиска ръката ти с две ръце, за да не ги върнеш.
Пуловери и елечета отдавна не ти плете. Знае, че не носиш, а пък и ръцете ú вече не могат да понесат тежестта на плетката. За чорапи и терлици обаче още има сили. И очи. На 80 години е и още вижда без очила – и на близо, и на далеч. Сяда вечер под светлината на 75-ватова крушка и запълва времето с грижовни бримки за тумбата по-малки и по-големи внуци. Реди каквито цветове е успяла да изнамери и тихичко си говори. С всеки, за неговите тегоби, за неговите въжделения. Ако с друго вече не може да помогне, поне да стопли с чорапи.
Приготвила ти е и яйчица. Наредени са в кутия, завързана в найлонова торбичка. Чакат те в преддверието на старата къща от сутринта. Когато минеш, да си ги вземеш. Да си ги изпържиш рохки, както ги обичаш.
Не можеш да откажеш на баба
Длъжен си да вземеш всичко. Да кажеш, че е най-хубавото и да благодариш. Даже да поискаш още. После… После прави с чорапите каквото щеш. Стопли някой друг, не толкова претенциозен, или ги обуй, когато се разболееш и трябва да се стоплиш. Напари краката в леген с гореща вода и морска сол и после ги сложи. Никой чифт купешки чорапи не топли и лекува така, както топлят бабините. Или просто ги прибери в гардероба, но не отказвай. Това е всичко, което може да ти даде сега.
От онази някога неуморна и жилава жена е останала една шепа. Ако я прегърнеш по-силно, ще я счупиш. Едва ходи, но не се оплаква. И не иска нищо. Тя винаги е добре, стига ѝ малко, човърка земята, храни си кокошките. Само бойлерът да работи,, за да им сипва сутрин през зимата топла водичка. Силите ú стигат да плете, а сърцето и се крепи, за да обича – всички от обърканата колекция черно-бели и цветни снимки на стената. Децата! Нищо че някои от тях вече са станали баби и дядовци, а други милостивият Дядо Боже е взел при себе си. В нейното сърце те всички ще си останат деца и докато тупти, ще ги мисли. Бримка по бримка. Докато 75-ватовата крушка свети. Докато коминът пуши. До следващата Коледа…
