Време за разкази: Приказка за виното и вината

Изревах си очите, бе Боже. Не ми останаха нито сълзи, нито очи. Карам и рева, карам и рева. Защо не са измислили чистачки за очи? Ще се претрепя някъде с тоя поток, който се излива от мен и не ми дава да виждам. Не виждам дърветата, не виждам цветята, а май е хубаво около мен.

Дали не сгреших с това пътуване? Дали няма да пропадна още повече? Аз и моите спонтанни решения. Докъде ли ще стигна? Скоро попаднах в нета на един цитат не помня от кого, но гласеше горе-долу следното: Пет чайки кацнали на една жица. Едната от тях решила да отлети. Колко чайки останали на жицата?

Отговорът беше пет, защото от решението да отлетиш до действието пътят е дълъг.

И аз затова реших, че ще бъда чайката, която е взела решението. И отлетях. Проблемът беше, че забравих да си избера посока и сега съм във въздуха, объркана и изплашена и не знам накъде да отлетя. Не знам още колко време ще издържа така. Уморена съм. Но все пак карам. Дотук добре, казал оня дето падал от десетия етаж.

Четох за едно село в Родопите и като героиня от роман тръгнах натам да открия себе си. Ами ако ме няма там? Ако отида и не се намеря? Ако… В главата ми се блъскат екзистенциални въпроси. Има ли смисъл всичко това? Колко малко се обичаме и колко много боледуват душите ни и разболяват телата ни? Щото те от душата се хранят, тя ако е добре тялото и то с нея добрува.

Ох, тая песен колко я обичам!

И пак рева, и пея с пълно гърло. Човек в тези моменти трябва да е сам. Да не страдат другите с него. Тази от GPS-a отдавна не я чувах какво ми говори. Нещо повтаря там с този монотонен глас. Май съм изпуснала отбивката за тъпото село.

Започвам монолог на глас. Абе, много филми си гледала, бе момиче, събери се малко, спри колата и намери на картата селото, че вече е почти тъмно, бензинът ти и той не е много.

Не мога да се ориентирам по картата, разбира се, аз си го знам това, но виждам табела, че на 2 км има село. По-добре да се добера до някъде, пък после ще му мисля. Стигнах до селото, карам бавно и се оглеждам. Село като село, тук-таме свети, в повечето къщи е тъмно. Става ми още по-тъжно. И тъкмо да се отдам на тъгата отново и дръъън пропадам в дупка колкото Марианската падина точно в средата на пътя.

По тоя път сигурно минава кола един път годишно, но точно сега за мой късмет ще мине най-големият тир на света и ще ме премаже. А дали не е по-добре да мине и да се свърши? Е сега си… като си толкова отворена и си тръгнала сама по тъмниците в някакви села – оправяй се. Въобще не знам кое е това село и дори не знам дали това са Родопите или някаква друга планина.

А защо точно към Родопите тръгнах?

Чела съм, чула съм, че там хората откривали себе си. По всички български книги и филми хората тръгват към малко селце в Родопите, за да излекуват себе си. Ти си клише. Не мога да запаля колата. Отчаянието отново ме залива като гигантски водопад. Да е*а и дупката!

Много псувам, сигурно затова не ми върви в любовта. Слизам от колата и се оглеждам изплашено. Слава Богу, най-близката къща май е обитаема. Тръгвам натам, като се обръщам непрекъснато и гледам за тира. Пътната порта е отключена и аз предпазливо я отварям. После я затварям с трясък, ако има куче да се разлае, преди да скочи върху мен и да ме разкъса. Или май е по-добре да ме разкъса и да се свърши.

Тирът явно не свърши работа. Започвам да викам, първо тихичко, после по-високо. Светва външната лампа и на вратата се появява възрастна жена. Слаба, малка с прибрана коса. Може би е към 70-годишна, може би 80 – не мога да определя. Стои на вратата и ме гледа. Аз започвам да редя: колата на пътя, дупката, тук Родопите ли са, търся друго село.

Чувате ли ме? Тя само ме гледа и нищо не казва.

Приближавам се и я оглеждам. Толкова е странно, слабото ú лице е белязано от годините с безброй бръчици, но това са най-черните и дълбоки очи, които някога съм виждала. Личи, дори на тези години, че е била красива жена. Казват, че очите не стареят, но на повечето възрастни хора те губят блясъка си и някак помътняват.

Нейните бяха останали млади. Като въглени, като оникс. Чудех се кой скъпоценен камък е черен като тези очи. Тя продължаваше да ме гледа и да не казва и дума. Прибра се вътре и след миг на вратата се появи възрастен човек. Зорба Гъркът, помислих си аз. Висок, едър със строги тъжни сини очи. Косата му беше побеляла и някак рошава. Тръгна към мен с бавна, сигурна походка.

– Добър вечер, защо крещите? Стари сме, но не сме глухи.
Аз си отворих устата и въобще не разбрах кога ревнах пак. И пак заобяснявах: аз колата, дупката, селото, Родопите, не знам къде съм. Старецът се смути леко, но забърза към мен и вече с по-мек тон каза:
– Влизай, влизай, няма да ревеш на портата. Какво ви прави тоя град, бе. Защо си тръгнало само момиче по нощите и защо дявол го взел не спираш да ревеш? Как се казваш?

Изхлипах си името.

– Аз съм Манол, цялото село ме знае като Манол Винаря. Ела сега, ще изтеглиме колата с трактора и ще останеш да спиш тук. Стаята на децата е свободна, то и те идват един път в годината, я дойдат, я не. Пораснаха и се разпръснаха по големите градове, тия градове дето ви карат да ревете. Влизай, влизай. Бабата ми не говори. Анастасия се казва. Беше най-хубавата жена в света. За мен още е – усмихна се дяволито той и тръгна към портата.

Влязох плахо в къщата

Анастасия тъкмо слагаше още една вилица на масата. Направи ми жест с ръка да седна. Шеташе тихичко около печката, дори стъпките ú не чувах. Отвън достигна шумът от трактора. Седях притеснено и тихичко подсмърчах. Тя бръкна в един шкаф и извади от там носна кърпа. Подаде ми я и започна да сипва манджа по чиниите. Седяхме си в тишина известно време. Дядо Манол влезе и с усмивка каза:

– Забутах ти колата до нашия двор, утре ще я мислим. Сега пийни едно вино и хапни каквото има на масата. Като се наспиш на чист въздух утре всичко ще е различно. Ех, как приличаш на внучката.

Изпих две чаши вино и усетих, че ми се завърта главата. Хапнахме и си говорихме празни приказки. Анастасия само кимаше и се усмихваше от време на време. След вечерята дядо Манол ми предложи да излезем на двора да изпушим по една цигара. Не могъл да ги откаже пущините, опитал няколко пъти и се отказал. След ядене, каза, е най-хубавата. Седнахме на две столчета пред къщата и запалихме по една цигара. Някакви евтини и много люти, но ставаха за пушене. Дядо Манол ме погледна изпитателно и попита:

– Кажи сега защо ревеш като магаре? Какво ти се е случило?
– Той вече не ме обича – сринах се аз. За първи път го казах на глас.
– Просто спря да ме обича. Ей така. Нищо не се беше променило, аз си бях същата, а той просто спря да ме обича. Изневери ми, а сега иска да се съберем отново. Каза, че сгрешил. Моли ме всеки ден да се върна.

Не се разплаках, просто гледах в една точка.

– Мъжете са глупци понякога, моето момиче. Големи глупци. Уж големи и силни сме, а най ни е страх любов да покажем, да не се посрамим пред жените. И аз съм сред тези глупци. Имам най-хубавата и добра жена на света, а посрамих себе си и нея измъчих, от едната мъжка гордост и глупост. И дядо Манол ми разказа историята за него и Анастасия.

Оженили се по любов. Тя била най-красивата жена в околията и много мъже я искали, но тя избрала него. Построили си къща, имали огромно лозе и дядо Манол правел най-хубавото вино в околията. Започнали да го наричат Манол Винаря. Родили им се две дъщери и животът си вървял от добре, по-добре. Разбирали се чудесно. Манол ходел да работи в лозята, а Анастасия въртяла къщата и се грижела за децата. Нямало ден, в който той да се прибере вкъщи, а тя да не го посрещне на вратата. И всеки път му казвала с мекия си глас:

– Радвам се, че се прибра у дома.

След това го хващала за ръката.

– За това живеех – каза унесено Манол – да чувам гласа ú всеки ден.

Така минавали годините. Преминали през много радости и мъки двамата. През болестите на децата, през загубите на близки хора, през лошите години за реколтата, през бедни години и несгоди. И все двамата. Когато бил на път да се предаде Манол, винаги гласът на Анастасия и малката ú ръка, която държала неговата за подкрепа ги измъквали от дъното.

И така ден след ден, година след година

Било есен и дошъл денят за мачкане на гроздето. Половината село дошло да помага. Там бил и кметът на селото, който навремето искал Анастасия за жена. Той бил вдовец от години и често се отбивал в къщата на Манол на кана вино и приказки, така да избяга от самотата. Всички работили здраво целия ден, а вечерта както си му е редът  седнали на голямата маса да хапнат и да пийнат.

Анастасия пъргаво принасяла на гостите и седнала последна на масата. И тогава Манол видял, че годежната халка липсвала на пръста ú. Опиянен от виното, Манол побеснял. Тежка мъгла се спуснала над него и той грубо избутал жена си в другата стая. Попитал я къде е пръстенът и защо го е свалила от ръката си. През сълзи тя му признала, че още сутринта видяла, че го няма, търсила го къде ли не, но никъде не го открила. Не му казала, за да не се ядоса. Надявала се, че е някъде из къщата или в лозето и смятала да му каже на другия ден и заедно да го потърсят.

Клела се в себе си и децата, че няма вина, че не знае къде е пръстенът. Но Манол бил непримирим. Нарекъл я с най-страшните думи, отправил към нея най-страшните обвинения, и в момента на най-лошия бяс се пресегнал и ú зашлевил силна плесница през лицето. Сълзите на Анастасия секнали на момента, тя го погледнала с поглед, който той никога не бил виждал и с най-спокойния си и тих глас му рекла:

– Няма да ти проговоря никога повече. Никога повече няма да чуеш гласа ми.

И млъкнала. Продължил си животът, но нищо никога не било същото. Не се разделили, защото навремето никой не правел така, било срам за семейството. Останали да живеят в тази къща, която сега била тиха и изпълнена с тъга. Децата отдавна ги нямало на село и те мълчаливо се разминавали в голямата къща като двама непознати. Анастасия не проговорила на мъжа си, а той така и не ú простил и

не се извинил за деянието си

Един ден Манол се прибирал от лозето и намерил Анастасия паднала на пътеката в двора. Била получила удар. Завели я в болницата в големия град, а Манол останал съвсем сам в къщата. Сърцето му се свивало само при мисълта, че може да я изгуби. Отдавна съжалявал за постъпката си, но пустата мъжка гордост не му давала той пръв да каже извинявай.

Молил се всеки ден, тя да оздравее и да се прибере вкъщи. Тайно плачел вечер сам на масата. Започнал да си намира все повече работа, за да не полудее от мисли и да не се пропие съвсем. Решил да изчисти мазето и да измие бъчвите, време им било така или иначе. Хванал първата бъчва, най-малката и я затъркалял към двора. Докато я търкалял чул, че нещо вътре лекичко дрънчи. Опитал се да го извади през дупката не станало. Ядосал се Манол и взел малката брадва. Цялата му болка и отчаяние се изсипали като лавина върху празната бъчва.

Удрял и крещял, псувал, молел се на Бога, пак псувал и плачел. Всичките му дяволи излизали от него и той млател с брадвата, млател за всичко, което му тежало в душата. Когато бурето станало на малки трески Манол захвърлил брадвата и седнал на земята успокоен и задъхан. И тогава го видял.

Малкият венчален пръстен на Анастасия лежал там между треските. Сърцето му спряло да бие. Помислил си, че получава инфаркт. Взел пръстена в ръката си и там насред двора големият мъж се разплакал като малко дете. Три дни и три нощи седял до леглото на Анастасия и ú се молил да му прости. Гледал безжизненото ú тяло, а болката и вината го задушвали и бавно го убивали ден след ден.

Молел се Манол по някакъв начин да му прости, обещавал всичко само и само да му даде знак, че му прощава,

да го избави от вината, която го убивала

ден след ден, но нямало как да върне времето назад. Когато дошла в съзнание, тя го погледнала с черните си като въглен очи и сложила малката си ръка в неговата. Лекарите му казали, че ще живее, но никога повече няма да може да говори. Никога.

Никога повече няма да чуе гласа ú, никога повече няма да му каже, че го обича. Никога повече… Дядо Манол спря да говори дръпна си още веднъж от цигарата и ме погали по главата.

– Простила ти е значи? – през сълзи попитах аз.
– Тя ми прости, моето момиче, но аз не си простих. Не знам дали ще ми стигне животът да го направя.

На сутринта тръгнах да си ходя и Манол и Анастасия ме изпратиха на портата. Сбогувахме се, благодарих за всичко и тръгнах. Когато се обърнах да помахам пак видях, че тя го хваща за ръка. Така стояха на портата, докато ги изгубих от поглед. Дърветата бяха зелени, светът около мен беше различен. Аз бях различна. Имах посока.

Прочетете още един разказ – Мухата от Дарина Гарванова