Прибирам се от училище. Мятам тежката чанта на леглото в детската ми стая и жадно хващам домашния телефон в ръка. Набирам добре познатия номер – 177.
Чувам, че приказката вече е започнала, даже е преполовена. Вълкът е вече в леглото и се прави на бабата. Слушам захласната 2-3 минутки и затварям. Не изчаквам края на приказката, защото знам, че това удоволствие е импулсно. Съвестта ми не ми позволява да бъда алчна, защото знам, че сметката за телефона ще тежи на родителите ми в края на месеца. Все пак съм доволна. Достатъчно ми е и краткото обаждаме на любимия телефон за детски приказки, който винаги ме отпуска и разведрява!
Този мил спомен от детството нахлу в главата ми преди няколко дни. Сетих се колко истинска беше радостта ми (а и тази на другите деца), когато се
обаждахме по телефона, за да послушаме малко приказки
Това беше лукс, който можехме да си позволяваме само от време на време. Спомените ми датират някъде от 1-ви клас и може би малко преди и след това.
Запалих се от този спомен и реших отново да се обадя на любимия номер от детството ми. Нищо, че вече съм пораснала, нищо че вече съм голямо момиче и УЖ вече ми е минало времето да слушам приказки. Исках просто да звънна, за да чуя пак някоя любима реплика и да проверя дали всичко си е както преди. Да проверя всичко ли е такова каквото го помня и въртят ли се още любимите детски истории и герои „по жицата“.
Грабнах мобилния си телефон и набрах без колебание – 177
“Пиуууу! Грешен или непълен номер!” – чух в слушалката. Започнах да го набирам отново и отново – с код, без код, за София, за страната, 02, +359 … резултатът от всички опити беше един и същ – „Няма връзка с този номер“. И все пак не се отказах.
За да се уверя, че наистина вече „няма връзка с този номер“ реших да се обадя на Телефонни справки. Нали се сещате – 144. Познайте какво последва? Да. “Грешен или непълен номер…”
Потърсих информация в Интернет. Слава Богу такава имаше. Разбрах, че 144 вече е 11800 и набрах. Чух приятен женски глас, който ме попита с какво може да ми помогне. Измънках нещо от сорта: „Преди имаше един телефон за детски приказки…Съществува ли още? И какъв е номерcът сега…“
Жената с все същия спокоен и любезен глас отвърна:
“Не, госпожо няма вече такъв телефон”
Съжалявам. Съжалявам, че моят топъл детски спомен стана на пух и прах само за няколко минути. Съжалявам за децата, които никога няма да изпитат удоволствието да послушат прекрасните актьорски изпълнения на любимите си приказки по телефона.
Любопитството продължи да ме гризе. Ами Точно време – 180. И той ли вече не съществуваше? От години не го бях ползвала, но все пак споменът за него беше жив. Набрах трите цифри, с код отпред. „Ще бъде 11 часът, 23 минути и 58 секунди; Ще бъде 11 часът, 23 минути и …”
Зарадвах се. Истински. Имаше го! Съществуваше!
Може би много от вас се чудят „какво пък толкова“. Но тази носталгия по отминалите времена няма как да се опише с думи. Или я имаш, или я нямаш. Или я нямаш по принцип, но се обажда от време на време. Както стана при мен.
Замислих се, как повече от 15-20 години не се бях сещала за тези номера. Как вече за всичко ползваме интернет и дори не се замисляме, че
понякога “живият контакт” може да е много по-полезен и достоверен от мрежата
Защото, все пак, в мрежата всеки може да напише и качи каквото си пожелае, без гаранция или доказателство за истинността му. Така е дори в Уикипедия, на която в голяма част от случаите се доверяваме безусловно.
Преди няколко седмици имах съмнения относно правописа на едно словосъчетание. Изчетох къде каквото пишеше из мрежата по този въпрос. И понеже дилемата ми беше дали се изписва по един или по друг начин, с изненада (или по-добре да кажа “с разочарование”) открих, че се ширят мнения за и против и за двете. Тогава си спомних, че някога, някъде бях чула, че има телефон за Езикови справки към БАН. Открих номера (отново в Интернет) и звъннах. Работеше!
Вдигна ми някакъв любезен господин, с когото споделих въпроса си. Той учтиво ме помоли да позвъня отново след 15 минутки, за да ми каже със сигурност какъв е верният отговор. Така и направих. След като се обадих повторно ми беше даден конкретен и точен отговор, който тъй като идваше от институция като БАН – нямаше вече как да бъде подложен под съмнение. Номерът е 0-900-12-230, в случай, че се заинтересувате и решите и вие да звъннете за консултиране някой път.
Разказвам ви тези мои преживявания не само, за да споделя с вас – читателите на Lifebites.bg, емоциите и носталгията си по това какво сме имали. А за да ви припомня, че все пак Интернет не е всичко. Че понякога Интернет не може да ни даде нужните отговори, а някъде там, зад телефонната слушалка ви очаква приятен женски или мъжки глас готов да ви помогне с каквото може. От него винаги ще чуете конкретен и точен отговор за нужната ви информация. Била тя за точното време, някой телефонен номер, който искаме да научим, граматиката и правописа на българския език (в които понякога се съмняваме дали използваме правилно) или друга услуга, за която е нужно само да наберем един единствен телефонен номер.
