За българската прикованост към разпятието

Всеки сам си носи кръста. Христос е можел да се отърве от разпването, ако се отрече от думите си. Или ако тълпата се е смилила над него, не над убиец. И тогава съдията си измил ръцете. Две хилядолетия след това постим, палим свещи и минаваме под плащеницата, за да си изкупим греховете. Изкупление, дарено ни от Сина Божий чрез разпятието.

И след Разпети Петък най-важното е как ще опънем великденската трапеза. Малцина се замислят за разпятието – бавна и мъчителна смърт, служеща най-вече за назидание на останалите.

А ние, българите, май живеем, разпънати между миналото и бъдещето, вярата и безбожието, между Аз и Ние, Изтока и Запада. И сякаш опъваме с всички сили настоящето, за да открием някакъв смисъл в съществуването. Обществото ни се раздърпва в дребнотемие, омраза и овчедушие. Медиите по-често показват опънатите бръчки на фолк диви, отколкото разпънатите от корупция власти. Новините са все едни и същи, разтеглени във времето.

Винаги има някого за разпъване с пиронени думи. Циганите, че живеят на социални помощи. Бежанците, че получават повече и от циганите. Турците, че гласуват вместо нас. Богатите, че нечестно са забогатели. Успелите, че са връзкари. Различните, просто защото са различни…

Разпятието обаче е някак си дребнаво

под сурдинка, с нелепи постове онлайн и на чашка офлайн. Европа ни измъчва с наказания, че кокошките трябва да са щастливи, а краставиците прави. А нашата земя пустее, защото никой не ще да подкара трактора без европейски субсидии, но мечтае за ново беемве. Европа ни дава пари за пътища, а ние някак си успяваме да крадем километри от тях. А се случва и от тунела да няма излизане. Русия ни извива ръцете с газови пирони, чехи и австрийци ни измъчват със сметки за ток. Изобщо, отвсякъде сме разпнати на картата.

Вижте още… великденските размисли на една кифла

Пирони ни забиват и шефовете, които ни осигуряват на четиричасов работен ден, а искат да работим седем дни в седмицата по повече от осем. Но пък да си потърсим правата и да ги разпънем в съдебната зала изобщо не ни хрумва. Знаем си, че съдията отново ще си измие ръцете. Безработните пък за минимална работна заплата не искат да опъват каиша и да си изопват нервите.

Пенсионерският кръст и той тежък. Само дето пироните ги забиваме всички, защото солидарността в пенсионната система е криворазбрано и разтегливо понятие. Както и в здравната. Разпънати между болежките и Касата. Наречена е Здравна, може би защото ни взима здравето. Като бърз кредит със сто процента лихва. Или като лихварите, пожелали разпятието на Христос.

Семейството също е разпънато между терминалите

в цял свят. Детето е на хиляди километри, но новите технологии така разтягат пространството и го заковават със зелени точки онлайн. Други точки обаче са необходими, за да се влезе в детската градина или в първи клас на добро училище. Масово се сменя дори адресната регистрация, защото колкото по-близо живееш до сградата, толкова хлапето е по-близо до райската образователна институция. Абсурдно във време, когато светът е глобално село. Разпъната на кръста е и образователната ни система, където по-лесно се влиза в университет, отколкото в детска градина.

Обществото ни, а и ние самите, се гърчим на нашата си Голгота. Невидими като разпънатите на цял тротоар просяци.