Замислил се един човек – колко много мъка има по света. Не проумявал защо едни живеят в изобилие, а други умират от глад. Натъжил се, че нямало как сам той да окаже помощ. Нямало и пред кого да изплаче мъката си – хората били толкова вглъбени в собствените си проблеми, че не им било до чуждите.
Минал покрай една малка църква. Решил да влезе, да изплаче мъката си. Там никой нямало да му се смее.
– Какво нещастие те е сполетяло? Кое те мъчи толкова? – попитал го отецът, като видял болката в очите му.
– Много нещастни хора има по света и това ме натъжава, отче. А най-много ме е яд, че нямам пари да помогна поне на някого от тях – отговорил човекът.
– Не е нужно да имаш пари, че да помагаш на хората. Има хиляди други начини.
– Какви са те, отче? – попитал с надежда човекът.
– Помогни на сляп да пресече улицата, нахрани бездомно животно, преотстъпи реда си на възрастен човек на опашката.
Помощ е и просто да кажеш добра дума
на някого, да го прегърнеш, да изтриеш сълзите му. Има още много, много начини да помагаш. Не за всичко помагат само парите. Ако имаш, помагай и с тях, но винаги можеш да намериш и друг начин и да бъдеш не по-малко полезен. Помощ е дори да се усмихнеш на някой непознат на улицата.
– За всичко друго съм съгласен, отче, но за последното… Да се усмихна на непознат? – учудил се човекът. – Ще ме сметнат за луд. Кой се усмихва в днешно време ей така, без причина?
– А защо не и ти? – попитал отецът. – Какво като те помислят за луд? Откъде знаеш пък, че именно твоята усмивка няма да подобри на някого деня? Този, който е имал нужда от нея, ще ти бъде благодарен. И последното нещо, което ще му мине през ума е, че си луд.
– Благодаря ти, отче, за добрия съвет. Сега като се замисля, толкова просто изглежда всичко. Ако всеки човек правеше поне едно мъничко добро всеки ден, животът щеше да бъде прекрасен. Хората нямаше да се чувстват самотни.
– Тогава бъди техен пример. Започни още днес – усмихнал му се отецът.
