Срещнали се двама приятели, които не се били виждали дълги години. Пазели само хубави спомени един за друг, но единият вече не бил същия като преди. Сякаш сърцето му било от камък. Приятелят му забелязал това и попитал:
– Променил си се, не допускаш никого до себе си. Защо?
– Вземи този камък. Кажи, можеш ли да го счупиш, можеш ли да забиеш в него кама? Не, нали? Затова сърцето ми е такова, никой не може да го прободе. Така винаги ще бъде цяло.
– Но ти никога не си бил коравосърдечен. И никой не се ражда такъв, това е избор. Защо? – попитал отново приятелят.
– Така е, това е моят избор. Преживявах, изживявах, страдах, но стига толкова, не искам да понасям нищо повече.
– А цяло ли е наистина сърцето ти сега? Не са ли дребните камъчета само част от по-голям, който времето е разрушило? Самозалъгваш се, че така ти е добре, но под каменната обвивка тупти едно сърце, твоето сърце. Другите можеш да заблудиш, но себе си можеш ли?
Вярата в доброто трябва да е като камък, а не сърцето
Непоклатимата вяра, че никое зло не е вечно, защото ако сърцето е като камък, лошото наистина няма да го докосне, но и хубавото също. Под камъка се крият змиите и пак върху него излизат да се припичат на слънце. Щом и сърцето ти е такова, само змии ще има около тебе.
– Но не пускат отровата си върху него, нали? – опитал се да го обори с думи другият. – И не ми казвай, че човешката отрова е по-малко лоша от тази на змиите. Точно от нея се спасих.
– От нея няма спасение, приятелю. Тя винаги ще намери начин да те засегне. Такива са хората: някои нараняват неволно, а други живеят, за да нараняват. Единственото, което можеш да направиш, е да не пръскаш и ти тази отрова. Защото всеки път щом я използваш срещу някого, ти първо тровиш себе си, дори и да не го осъзнаваш. Не се превръщай в това, от което се опитваш да избягаш. После как ще избягаш от себе си?
