На една поляна растяли няколко дръвчета. Те били много задружни, обичали да играят с вятъра, да шумят с листата си, да приютяват птиците в клоните си и с радост слушали техните песни.
Но едното дръвче започнало да расте по-бързо от другите и постепенно ги задминало. То станало толкова голямо, че щом разперело клоните си, скривало всички останали дървета наоколо. Започнало да му харесва това величие и нарочно засенчвало по-малките дръвчета. Обичало слънцето да огрява само него.
– Посвий малко клони, за да се порадваме и ние на слънчевите лъчи – умолявали го другите.
– Когато станете големи колкото мен, тогава… – отговаряло без да се замисли голямото
дърво и изпращало молбите им на вятъра.
След време му казвали:
– Пусни птичките да кацнат и на нашите клонки, че да ни попеят.
– Когато станете големи колкото мен, тогава… – отново отвръщало и изпращало молбите им на вятъра.
С всеки изминал ден голямото дърво започвало да се чувства все по-велико. Подигравало останалите, че не са като него. Обидили се по-малките, престанали да го включват в общите игри. Вятърът все още тайно прелитал край тях. Домъчняло му за по-малките му приятели и събрал всички техни молби, които голямото дърво захвърлял по него. Издигнал се голям и силен и начупил всичките му клони.
Величественото дърво вече не изглеждало толкова величествено
но не искало да го признае дори и пред себе си. То все така подигравало по-малките дръвчета, макар вече птичките да не кацали на пречупените му клони, макар слънчевите лъчи да не галели първо него. Доскучало му обаче и решило да се включи отново в общите игри.
– Хайде отново да играем заедно – предложило.
Но вече никой не искал да дружи с него. Вятърът отнесъл думите му…