„В живота си все търсим нещо, което сме изгубили или пък нямаме, но силно искаме да постигнем“, пише Роло Мей в „Човекът в търсене на себе си“, където говори за изострящата се необходимост да откриваме жизнена опора в самите нас. Кога започваме това търсене, не знам, но мога да ви кажа, как изглежда намирането.
Противно на всяка логика, то изисква изгубване, дистанция, бягство.
А какво по-добро бягство от пътешествието!
Да се откъснеш от познатото променя светогледа ти по същия начин, по който съвет от приятел често пъти е по-адекватен от собственото решение. Защото приятелите ни са психологически дистанцирани от блатото на нашите проблеми. Така, както много хора получават просветление, докато пътуват – не просто почивайки си от работа, а слагайки между себе си и мястото, където живеят, физически (стотици/хиляди) километри, за да видят живота си от нова перспектива. Тази на страничния наблюдател.
Това е нова роля, отказ от традиционната социална такава. Това е независимост – от работата и задълженията на бита. Свободата да прекарваш времето си както намериш за добре. Нещо като анти-структура на живота у дома. Като „пак съм млад“ в блесналия поглед от снимките за спомен. Повече бягство, отколкото утоляване на жаждата по непознатото.
Това е и ново място – нито твое, нито на другите. Защото принадлежи едновременно на две реалности: тази на дома, който тъкмо си загърбил, и другата – на дестинацията, където временно присъстваш, но от която не си част. Средище на „лиминалност“, т.е. пределност (и неслучайно се осъществява на места, които сами по себе си са пределни, като плажовете – зоната между сушата и морето, планините – между земята и небето, и т.н.). Нещо като „на ръба“. Като „аз бях тук“ под постовете в социалните мрежи. Повече откривателство на „аз“, отколкото на „тук“.
Точно така,
„тук“ със сигурност не е единствената цел на пътуването
Ние просто сме мигриращ вид, макар днес миграциите ни да са движени от самолетно гориво. От една колективна жажда за преместване, което да постави разстояние между нас и всичко, което познаваме.
Не го правим за удоволствие. Не прекарваме десет часа в Лувъра, защото ни харесва. И вероятно гледката от върха на Мачу Пикчу няма как да изплати загубения по терминалите багаж. Нито ще ни спести онова „Трябва ми почивка след почивката“. Пътуваме, защото имаме нужда. Защото поглеждането отстрани и по нов начин е тайният еликсир на креативността.
И не е въпросът в почивката или в така модерния релакс, нито в наливането с коктейли на екзотичен плаж. А в това, че за пръв път в човешката история можем да надбягаме слънцето и да сменим един климат с друг в рамките на един-единствен ден. И въпреки това все още няма дестинация, на която да сме сигурни, че сме се отървали от рутината.
Защото да избягаш не означава конкретно място
Да избягаш е съществен навик на ефективното мислене. Част от смисъла на това, да забелязваш новите неща. Често хората се вкопчват в един и същ маршрут между офиса и дома и го нарушават само когато пътешестват. Отправят се нанякъде, за да се срещнат с различното. Но в идеалния случай би трябвало да имат тази настройка през цялото време – да забелязват новите хора, обекти и събития около себе си, без оглед на тук или там.
Уви, скуката е начин на мислене. И само ако приемеш, че всяко нещо може да бъде погледнато с други очи, то става интересно, превръща се в ценен сувенир, който би отнесъл вкъщи след ваканцията.
А когато стигнеш вкъщи,… домът си е все същият. Нещо в главата ти обаче се е променило. И то променя всичко останало! Или, както заключва Стайнбек в „Пътешествие с Чарли“, „човек не може да се завърне у дома“. Защото, доплуваш ли до брега, ще видиш, че в блатото вече няма затънали. Че тук и там са сменили местата си. Че няма смисъл да бягаш. Защото си точно където трябва да бъдеш.
