Рафаело: Необичайна дарба, разгърната в кратък живот

Гениална издънка на Умбрия, човек с голямо сърце и необикновен талант. Отишъл си твърде рано, но разкрил своя необичаен дар в живописта, архитектурата и археологията. Рафаело е един от тримата големи майстори в изкуството през периода на Зрелия Ренесанс. Другите двама са Микеланджело Буонароти и Леонардо да Винчи.

Син на “посредствен художник” (според Джорджо Вазари), Рафаело Санти (Санцио) е роден на 6 април 1483 г. в Урбино. Като придворен художник на херцог Монтефелтро, бащата често води сина си в двореца да му помага. Още тогава прозира бъдещият талант и макар и неохотно, Рафаело се съгласява да учи в ателието на Пиетро Перуджино. Изучавайки неговия маниер, по думите на Вазари

“Рафаело подражавал така точно на учителя си, че копията по нищо не се отличавали от оригиналите”

Пак по сведения на Вазари, младежът напуска ателието на учителя си, когато чува “как някои сиенски художници се изказали твърде похвално за картона, върху който Леонардо да Винчи превъзходно изобразил група конници за украшение на залата на Съвета във Флорентинския дворец. Както и за още по-прекрасните голи фигури, създадени от Микеланджело в съревнование с него“.

Още за това съревнование можете да прочетете в текста за Микеланджело, а за мястото, където е трябвало да се състои – в текста за Флоренция

Трактатът За живописта на Леонардо тласнал Рафаело към

сериозно изучаване на анатомията и перспективата

Започнал да избягва рязката светлина в картините си, композицията му се освободила от геометричната скованост и симетрия, придобити при Перуджино. Мадоните от флорентинския му период са земни майки, красавици, излъчващи щастие – като в творбите Красивата градинарка, Мадоната с щиглеца, Мадона Алба.

Човек на своето време, Рафаело възприема и съчетава всичко, което чувстват и мислят най-изтъкнатите умове тогава. По покана на земляка си Браманте, съвсем млад отива в Рим, където изявява най-пълно таланта си, особено в монументалната живопис. Папа Юлий II му възлага украсата на Ватиканските парадни стаи (станци). Залата на подписите (Stanza dellla Segnatura) била предназначена за частна библиотека на папата. Тук Рафаело прави четири големи фрески, възхвала на човешкото познание.  Атинската школа на философията, Парнас – на поезията, Диспутът на причастието – на богословието, Тържеството на закона – на юриспруденцията.

Най-впечатляващата от тях е Атинската школа

Заставайки пред нея, сякаш попадаме в антична базилика (интериорът напомня Св.Петър на Браманте, където са се събрали мъдреците на древността). На групи или отделно, привлечени от оратор, потънали в размисъл, вълнуващи се виждаме Платон, Аристотел, Хераклит, Питагор, Евклид, Сократ и много други мислители. В центъра са двамата „големи“. Платон сочи с дясната си ръка нагоре, към света на идеите, чието отражение е материалният свят. Опонентът му Аристотел сочи напред, твърдейки, че човек може да познае природата и да я подчини на волята си.

В персонажите разпознаваме чертите на съвременниците на художника. В Платон – Леонардо, в Хераклит, самотен опрян на ръката си – Микеланджело, в Евклид – Браманте, а в групата на рационалистите до него самия художник Рафаело Санти. Картината сякаш оживява и се превръща в своеобразен храм на учените. Тъй като работата била обемна, върху фреските работела „армия“ от художници, а папата често се отбивал да я наблюдава. Веднъж избухнал: “Заповядвам веднага да се махне цялата тази мерзост, която са нарисували тук”. После се обърнал към Рафаело:

“А ти работи, момчето ми. Само ти знаеш как се прави”

Изключително производителен, Рафаело изпълнил с фрески

тавана на ватиканските „лоджии“ в покритата галерия Сан Дамазо, нарисувал прочутите си стенописи във Вила Фарнезе с митологични сюжети, създал много портрети. Неговите мадони с несравнима красота са признати за шедьоври още докато авторът е жив. Дамата с воала (Ла донна Велата) се смята за портрет на Мария Бабиена – годеницата му, починала малко преди сватбата. Тя е достойна конкуренция на Фурнаджийката (Ла Форнарина), която също обичал и вероятно завършил живота си в обятията ѝ.

Към 1512 г. Рафаело създава своята Сикстинска мадона, наричана божествена и непостижима. С открит, доверчив поглед тя държи в ръцете си своя младенец. Устремена напред, сякаш не стъпва, а се носи в облаците, а в очите ѝ се чете гордост и тревога. Пушкин я нарича “видение на чистата красота”.

До Богородица са папа Сикст и света Варвара. Папата с вдигнат поглед и протегната към зрителя ръка се прекланя пред тази земна хубост. Света Варвара е заслепена от нея, а в долния край на картината две амурчета със закачлив детски поглед наблюдават сцената. Творбата е алегория на живота – детство, младост, зрялост и старост. Мадоната, като израз на мъдростта и знанието за предстоящето, е в центъра. Сякаш казва: “Ето, аз ви давам моя син”, както всяка майка съзнава, че детето ѝ принадлежи на света.

Освен като художник, Рафаело проявил и таланта си на архитект

След смъртта на Браманте работил върху строежа на базиликата Свети Петър в Рим, начертал плановете на параклиса Киджи, на Вила Мадама, на флорентинския дворец Пандолфини.

Папа Лъв Х нарежда в Рим да се направят археологически разкопки, за да върнат славата на града. През 1515 г. Рафаело е назначен за “пазител на паметниците на Древния Рим”, като трябва да скицира всичко извадено от земята. Художникът се отдава с голямо желание на работата, но на 6 април 1520 г. внезапно умира. В деня, когато се е родил. Погребан е в римския Пантеон, а на гроба му неговият съвременник Б.Бембо поставя епитафията:

“Тук лежи Рафаело, от когото майката природа се опасяваше, че ще бъде победена и която умря с него.”

Казват, че е бил роден под щастлива звезда. Изключително продуктивен, талантлив и енергичен Рафаело ни е оставил изкуството на спокойната човешка радост, щастие и идеална красота. А какво ли би било, ако животът му не беше свършил толкова рано и внезапно?

Вижте още историята на Ботичели – поетът на тревожната красота