Знаете ли как мирише глината? Няма и да разберете, ако не се случи да се оцапате с нея. Тя обаче знае много добре. Лично баща ѝ Николай Йовков, един от най-прочутите троянски майстори-керамици, стиснал носа ѝ с изцапаните си пръсти, когато била още малка. И оттогава сякаш пътят на Ралица Йовкова е предопределен. Истината обаче е, че всичко, което ѝ се случва, е плод на нейните собствени усилия, фантазия, креативност, индивидуален почерк и изключителна оригиналност. А творбите ѝ – тях вероятно вече сте ги виждали, защото са доста разпознаваеми.
В следващите редове от Lifebites.bg ви срещаме с една жена, в чийто поглед постоянно се отразява огънят на пещите, в които се пекат изделията ѝ. Майстор е на авторска, ръчно изработена керамика, в която се влагат много внимание и любов.
За нея е трудно да подберем една най-подходяща дума. Тя е безспорен майстор в занаята си. Но освен това е художник, новатор, творец, предприемач, че и майка на близнаци отгоре на това.
Ралица Йовкова е родена и живее и днес в Троян
Оправна, способна и (типично по троянски) обичаща родния си край. Дотолкова, че да е в състояние да намери реализацията си там, при все, че градът е малък и не може да се сравнява с възможностите на София например. Но за Ралица там е хубаво. Черпи вдъхновение от предците си, оставайки отворена към света. И по този начин го превзема лека-полека, тихо и кротко, без дори да си е правила план за това.
“Занимавам се цял живот с керамика. Всъщност този, който ме е запалил, и най-добрият учител, това е баща ми. От малка се въртя покрай него. Даже не помня първия си досег с глината, защото тя винаги е била пред очите ми”.
Завършва Националната гимназия по приложни изкуства в Троян, а след това Националната художествена академия в София със специалност Керамика. Казва, че в академията е открила себе си. След като многократно се разкъсвала от дилемата дали досегашният ѝ живот бил подтикван от баща ѝ и желанието да го наследи или наистина е нейният собствен път – това, което ще ѝ носи наслада и реализация, не само хляба. “Когато обаче категорично разбрах, че това е моето желание, си обещах, че ще стана много добра”, допълва тя.
След като завършва академията, се завръща в Троян, уж само за лятото. Обаче се заиграва в ателието. Защото както казва:
“то е такава магия да твориш…“
С баща си подготвя изложба, поканена е да преподава рисуване в местно училище. След това за нея вратите си отваря и школото, което е завършила – гимназията по приложни изкуства. И в продължение на 9 години преподава на децата керамика и керамични техники. Работата в ателието обаче се увеличава постоянно и в един момент тя решава да му се отдаде напълно, изоставяйки преподавателската работа.
Да твориш в занаята на предците си е и лесно, и трудно, мисля си. От една страна – наследяваш знание, техники, умения, инструменти дори, с които другите се сдобиват след много труд и усилия. Но от друга страна – неминуемо си в сянката на този, който те предшества. И затова провокирам Ралица с въпроса дали някога се е чувствала сянка на баща си?
“О, да, разбира се. В началото още не бях намерила собствения си почерк и стил и съм копирала и негови неща, имитирала съм неговия стил. Но разбрах, че така няма как да имам успех. И реших да открия собствения си стил.
Първо започнах с точките – бели точки на черен фон, черни на бял фон. Имаше приятели на баща ми, които идваха в ателието, гледаха ме какво правя и ме питаха защо си губя времето и защо правя глупости. Обясняваха, че не се прави така. По-добре да правя гювечета или нещо елементарно, което да се продава, а не да си губя времето и да влагам толкова много труд в нещо подобно.
Но точно с точките стана първият бум. Не очаквах веднага да се харесат толкова много”.
Така започва личната история на твореца Ралица Йовкова
Забелязва, че другите керамици правят изключително цветни творби, а черно-бели липсват. Тръгва по пътя на коренната противоположност. “Колкото те бяха цветни, толкова аз бях графична”. След черното и бялото идва ред на зеленото. Свързва го с Прованса и пояснява, че не е тайна, че черпи вдъхновение от Франция. После се спира на розово със сиво и розово с бяло.
Клиентите сами ѝ подсказват, че е добре да има и творби в кафяво, защото в много български домове това е основният цвят. Постепенно залага на различни мотиви и форми. Някои от тях се оказват дори със сезонен характер – като кафявата серия например, която е повече есенна. Или синята, която сякаш има
дъх на море и прави фурор през лятото
“И така постепенно се изгради характерният ми стил, който доста хора познават. И веднъж като го видят, няма как да го объркат с нищо друго. Това много помогна за развитието на бизнеса ми и така, когато някой търговец реши да има различна керамика, пита за този автор и ме намират по всякакви пътища. Аз отдавна съм спряла да си търся пазар, той сам ме открива”.
Това, което прави Ралица Йовкова, е всъщност класическа керамика, но с изцяло нов прочит. Използва старата ангобна техника. Шарките, които изработва, са близки до класическата троянска капка. Материалите са същите, с които работят и другите троянски майстори. Използва старите техники на дядо си и ръчно правени от баща ѝ четки от твърдата козинка под брадичката на козата.
“Изобщо стари неща, на които реших да направя нов прочит. Защото традицията е много хубаво нещо, но няма как да правя неща, които дядо ми е правил и да бъда адекватна. Керамиката има място в дома на всеки, но трябва да е по-модерно представена, за да носи наслада на сегашния човек, който живее в настоящето, а не преди 70 години”.
Тази стратегия явно работи успешно
Ралица Йовкова казва, че академията изиграла голяма роля за успеха ѝ днес, защото там разбрала, че може да бъде различна. Пък и професорът, който ѝ преподавал керамика, казвал нещо, което тя не може да забрави:
“Има три начина да успееш. Единият, ако си първи. Вторият вариант е да станеш по-добър от първия. Също е възможно, но то вече има и такива. И третият вариант да успееш е да си различен. И затова не правя троянска керамика”.
Днес Ралица работи с екип от още 5 човека. Всички имат ясни задачи, работата е перфектно разпределена и върви гладко. Казва, че се разбират само с поглед. Единственото, което я тревожи, е, че стилът ѝ вече е твърде разпознаваем. И затова постоянно мисли за нови начини, с които
да разнообрази творбите си
Иначе, извън работата, Ралица Йовкова е мама на две близначки, вече тийнейджърки. Казва, че те най-често успяват да я разсмеят. Обича, когато цялото семейство прекарва време сред природата. Имат си дори любимо място за пикници.
“Обичам да гледам зеленината, да усещам слънцето, да съм навън във всеки удобен момент. Случвало се е да имам толкова работа в ателието, че сезоните са се сменяли, без дори да разбера. Затова сега гледам да съм с децата сред природата винаги, когато мога”.
Друга нейна обич напоследък е тенисът на корт. “Защото си на открито, тичаш, имаш цел – да гониш топката”. Пък и тя е човек, който постоянно си поставя цели и точно затова този спорт така ѝ приляга.
Преди да се разделим, моля Ралица Йовкова да ми опише процеса на раждане на една чаша например. Ахвам от това колко е дълъг и сложен. Как няма стъпка, която да може да бъде прескочена. И си давам сметка, че освен всичко останало, тези съдове са безценни и заради трудното си и продължително раждане. В което всяка грешка може да изпрати изделието на боклука.
От глината до чашата
През първия ден, когато глината е мека и гънеща се, се източва на грънчарското колело. “Трябва да остане леко да засъхне периферията, за да може да пипаш спокойно, без да я деформираш”, обяснява Ралица Йовкова.
На втория ден дъното се заглажда, защото първия ден е било отрязано с телче и не е гладко. Трябва да се изравни влажността на дъното и на периферията, затова се оставя да съхне.
На третия ден се лепи дръжката на чашката. Само това може да се направи през този ден, защото и тя е мека и се гъне. И трябва да се остави да изсъхне добре.
През четвъртия ден се оцветява вътрешността. Заради това изделието поема нова влага и отново трябва да съхне.
Ден пети – чашката се оцветява отвън. Но още не се рисува.
“Понеже ние сме много педантични и си оцветяваме и дъната, на шестия ден топкаме дъното в съответния цвят“.
Рисуването на чашата може да се случи чак на седмия или осмия ден. И след това отново се оставя да съхне. Ако не изсъхне идеално, при първото печене ще се напука и ще трябва да се изхвърли.
След като нещата вече са сухи, се зареждат в пещта – т.нар. бисквит. Това става на деветия ден. Процесът на печене е около 11 часа. Нагряването е бавно – от 1 до 850 градуса. Също толкова бавно се оставя да изстине – още поне 7 часа. Така изделията получават здравина, но имат и водопоглъщаемост. Т.е. отпушват се пори по повърхността.
На десетия ден изделието се глазира с прозрачна глазура – фино стъкло, смляно на прах с някои подобрители. Изделието се потапя в тази глазура и получените пори помагат да напие точно толкова глазура, колкото трябва. Избърсва се дъното и се зарежда в глазурната пещ. Тази пещ е голяма и са нужни около 3 дни, за да се зареди цялата. Пече се до 1050 градуса цяла нощ, но след това пещта трябва да изстине от само себе си – цели 2 дни още.
Иначе казано, пътят на глината до готовата чаша продължава около две седмици.
