“Идва неделя. И пак: къде да обядваме, ако не сме си у дома? Не работят закусвалните, както и голяма част от ресторантите.” Такъв е случаят в София преди 28 години.
Днес в Lifebites.bg няма да се упражняваме с тематиката за соца, а ще ви разходим из
столичните ресторанти малко преди да се срине този режим
Попаднахме на тази препечатка на текст публикуван през 1987 г. в списание Наша родина на сайта на колегите от socbg.com. Автор на репортажа е Ангел Георгиев. Снимките са на Шаварш Палабикян.
Приятно пътуване във времето!
“Къде да обядваме? За мнозина този въпрос може да се стори излишен, те имат готов отговор: у дома, в стола…
И все пак, ако бързате, ако сте гост на столицата? Уютните гостилнички изчезват. Можем, разбира се, да въздишаме по тях: еди-къде си са приготвяли такъв стар фасул с люти чушки, че да си оближеш пръстите, или шкембе чорба, или качамак… И заедно с това не можем да не се съобразяваме и с новото, с научните изисквания за рационално хранене, с променящия се вкус.
Но… къде ще обядваме днес? Отправяме се към луксозния „Кристал“, с неговите 1236 луксозни места. Ресторантът е едно „малко чудо на архитектурата“, както ни уверяват рекламните диплянки на заведението, и то включва в себе си цялата обстановка: рефлекторното осветление, зеленината и т.н. Цените също са едно „малко чудо“:
телешко варено —1,75 лв.,
крем-супа — 1,68,
зелена салата — 0,82,
телешко филе — 4,22,
телешки шницел с мозък — 3,33,
луканка — 1,71,
черен хайвер с масло и лимон — 10,91 лв…
Салонът е полупразен, съвсем удобно за малка “блицанкета”. Две жени /архитект и инженер/ отговарят любезно, че идват в това заведение за първи път. Доволни ли са? О, много! “Бързо обслужване, хубава кухня” И ще дойдете ли пак? Ако имат гости — да се отсрамят…
На нашата маса обслужването позакъснява,
вече двайсет минути не ни забелязват
Салонният управител се намесва — и до масата ни почтително застават двама мъже. Часът е 13.20, от супата е останало само телешко варено. Иначе всичко останало си го има и се сервира с вежлив маниер. Не ни харесва шопската салата, краставиците са повехнали. Салонният управител обяснява, че снабдяването не е добро. На фактурата, която поискваме, без да се вписват цените на отделните ястия, е обобщено: 14,27 лв. Не е ли отворена вратичка за надписване? Не, едва ли щяхме да бъдем толкова придирчиви, ако не ставаше дума за представително заведение!
На следващия ден сменяме ресторанта със снек-бара на комплекс “Кристал”. Обслужването— безупречно, току-що си седнал— и пред тебе се изправя сервитьорка с ведра усмивка. Бирата – добре изстудена, салатата — прясна! Същото приятно впечатление оставя и едно от най-новите заведения за обществено хранене в столицата —„Чайка“, близо до Народния театър „Иван Вазов“.
Ако тук изберем някоя от закусвалните, ще трябва да се наобядваме бързо, защото наоколо има вече достатъчно правостоящи. В обедните часове „опашките“ пред тези заведения често се подават навън, на тротоара. Така е пред новите закусвални на бул. Витоша, пред реконструираната и модернизирана Козница… Не, уютните гостилнички още не са загубили значението си и трябва внимателно да се помисли как и до каква степен да се модернизират!
На тях впрочем сега не им достига хигиена: и на закусвалня Септември /ул. Граф Игнатиев/, и на шкембеджийницата на бул. Христо Ботев, и на други. Масите са без покривки, чистачките ги забърсват с парцал, трохи и капки мазнина – по столовете, приборите – похабени, бирата на самообслужване – топла /В закусвалня „Септември“ има и студена, но тя стои в хладилника и излиза оттам, ако някой клиент специално поиска студена!/.
В шкембеджийницата десетина минути преди свършването на работното време дървените столчета се обръщат върху масите и сред тази „живописна“ обстановка „закъснелите“ клиенти довършват обеда си /или вечерята/.
Идва неделя. И пак: къде да обядваме, ако не сме си у дома?
Не работят закусвалните, както и голяма част от ресторантите
Ето един точно записан монолог от ресторант Волга — на шофьор по автобусната линия Смолян-София, комуто често са налагало да остава в неделните дни в София: „В ресторантитте правят сватби и не можеш да влезеш! Отседнал съм в хотел Славянска беседа, оттам като тръгнах, че тук чак ycпях да обядвам!“
В понеделник аз търся инспектор от отдел Търговия на СГНС, за да му доверя впечатленията си от една нелека седмица. Др. Стоян Даракчиев има готов отговор за всеки от мойте въпроси:
- Шкембеджийниците изчезват, защото няма суровина. Някога те бяха заведения за бедни. Днес се превръщат в нещо, където может да вкусиш един деликатес. Но суровината е дефицитна.
- Вярно е, че има пропуски по отношение на хигиенните изисквания. Но като липсват общи работници? На много места се работи с половината от нужния състав… Неведнъж аз самият съм виждал управители да забърсват масите.
- В съгласие с Декемврийската програма ние също държим за „народния тип“ заведения. Само че някъде сме вдигнали категорията за спиртните напитки — за храната тя си остава същата.
- В неделните дни имаме няколко дежурни закусвални. Хората са по Витоша или у дома си. В ресторантите се правят сватби, но не може другояче! Всеки има право да използува нашите салони, ние работим в името на човека.
Според другаря Даракчиев важният проблем тук са музикантите, които свирят по сватбите – не им са предвидени твърди хонорари и се стига „до спекула и търгашество“.
Изглежда, не съм бил достатъчно ясен, затова отново ще поставя своите въпроси:
- Кога ще изчезнат „опашките“ пред закусвалните?
- Ще се увеличи ли броят на работещите в празник ресторанти?
- Няма ли начин да се подобри видът и обстановката във “второстепенните” заведения за обществено хранене? И да се обогати асортиментът, като не се пренебрегнат националните блюда?
- Оправдан ли е стремежът към скъпи, труднодостъпни за масовия консуматор заведения?”