Живеем в кошер. Пълен, цветен, различен, изненадващ с различността си. Защото този кошер се променя, не отговаря на представата за запазване на индивидуалността. Но всеки в този кошер е вселена. Имаща какво да каже и да покаже, да даде от себе си или пък да скрие, просто защото не е склонна да споделя.
Да останеш сам в кошера-град е почти невъзможно. В момента, в който тръгнеш по улиците му, вече не си сам. Това е големият град. И така е през цялата година, но през лятото е особено. Казват, че градът се изпразва. Все още не вярвам в това. Напротив,
целият град е експлозия от цветове
които съзнанието трудно възприема, но очите се пълнят и не могат да се откъснат.
Живея тук от години и все още намирам в този град ново, непознато досега очарование. Невинаги, разбира се, но той си е все такъв, променящ се. Може би и аз се променям и често нямам очи за него, но тази вечер той отново ми напомни за себе си.
Казват, че да се усмихнеш на непознат е понякога единственото хубаво нещо, което може да му се е случило в този ден. А когато срещнеш хора, за които това е ежедневие, няма как да не се запиташ – наистина ли струва толкова много? Наистина ли цената на усмивката ни е толкова висока, че я пазим толкова ревностно.
Тези хора са превърнали усмивките си в работа. В тях виждаш труда, усилията им, и най-вече удоволствието, което изпитват от това. А цената, която ти плащаш всъщност не е никак висока – усмихваш се в отговор. Изпаднал в това комуникативно блаженство, някак естествено вдигаш поглед. А старите сгради наоколо охлаждат снагите си след горещия ден, слушайки приглушените разговори в малкото вътрешно дворче, и
отговарят на контрастите на модерния град
Балконче, толкова неестествено малко, че изумява с архитектурното решение. Но то има претенцията да побере в себе си две пластмасови касетки и… интимността на бельо, което белее на фона на задаващия се сумрак като знаме от едно уж отминало време – все още живеещо в подобните вътрешни дворове, а и не само.
Големи прозорци с нелюбезно надничащи очи в очакване на вечерната тишина. Придърпване на тежки завеси по високите тавани на домове, в които ти се иска да надничаш, все едно крият ракли, пълни с прашни тайни. Разговорът увлича и приковава вниманието ти отново. Тези гледки остават щампи в съвременния ум, желаещ да надникне в миналото, но не искащ да се откъсва от настоящето на кошера.
А да се откъснеш от кошера не е никак лошо. Но това не би могло да се случи напълно в големия град. Защото
той има претенции, ритъм, мащаби и неизбежно те поглъща
А ако не успееш да му отговориш адекватно, се превръщаш в светулка, затворен в буркан. Не си свободен и рано или късно умираш.
Да тръгнеш по улиците увлича. Увличат те тълпата, цветовете, шумът, емоциите, на които ставаш свидетел. Всичките ти сетива се изострят. Няма нищо виртуално в това. Напълно реално подминаваш добре изглеждащи каталожни млади хора, непретенциозни по-възрастни и излъскани до прелест възрастни. Забързани, небързащи, палитра…
И всички носят историите си. Някои хванали под ръка имитациите на душите си, претендиращи за статут. Други заключили ги, на възможно най-скритото място, така че никой да не може да им посегне насила. Трети – носещи ги гордо по някакви прозаични причини, просто защото са част от тях.
И точно когато решиш, че си видял всичко, те блъсва картина, достойна за черно-бял, ням филм. Някогашна красавица, вече на възраст, почти абсурдна на фона на всичко наоколо. Загърнала се от прохладата на лятната вечер с цикламен пуловер, до нея младо момиче с голи рамене и крака, двете свързани от две саксии с цветя. Момичето вглъбено в обяснението на бабата, умело изважда цветето от саксията – все едно изражда бебе, загърбили света около себе си.
Парадокс. Пълен ансамбъл от нюанси. Разкош. Недосегаем. Предназначен само за сетивата, които може би
само големият град би могъл да поднесе на сребърния поднос
на настъпващата вечер.
Понякога съжалявам, че нямам смелостта да разбера истинските истории на такива хора. Но кой знае, може би някой ден, ако остана, ще събера смелост да попитам. За сега оставям удоволствието на собствените си сетива. И на онези на хората, способни да се впечатлят от архитектурно безумния балкон, старите надписи по сградите, умеещите да видят изяществото на големия град, събрано над височината на ежедневния поглед…
Повече от Невена може да прочетете на нейния блог.
