Разказът Празник е написан от нашата читателка Юлиана Никифорова от Бобов дол. Казва, че започнала да пише като дете, после пораснала и спряла. От около година се завърнала към тази страст. “Или се вдетинявам, или помъдрявам“, допълва Юлиана. През 2017 г. пет нейни творби са включени в Алманах нова българска литература 2017.
От онлайн списание Lifebites.bg приветстваме всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете рубриките Време за поезия и Време за разкази, където освен текстове на утвърдени имена, можете да намерите проза и поезия от млади български автори.
ПРАЗНИК
Юлиана Никифорова
Днес имаше рожден ден. Ставаше на 72 години.
Още от сутринта настроението ѝ бе приповдигнато. Свари си чай от изсушената от нея липа, начупи в него малко сиренце и хляб, сложи и две лъжички захар. Днес бе заслужила да се поглези, нямаше да пести отново от продукти. Започна да шета из малките стаички, но от превъзбуда все забравяше какво е започнала да прави и припряно обикаляше наоколо.
През цялото това време се ослушваше за звъна на телефона. Беше го пъхнала в джоба на жилетката си, за да може веднага, щом я потърсят, да се обади. Чакаше Жорко, единственият ѝ внук, да я поздрави за празника. Не очакваше да дойде. Знаеше, че е много зает. Той работеше в голяма фирма, непрестанно тичаше да върши разни изключително важни дела и нямаше време да пътува толкова далече, само за да я види.
Жорко беше много зает
Спомни си, когато се роди. Синът на сина ѝ. Дотогава не бе и подозирала, че може да обича някого повече от собственото си дете. Всяко лято го оставяха при нея на село. Това бяха най-пълноценните месеци в самотния ѝ живот.
Останала млада вдовица, с много лишения и труд, успя да изучи баща му. Щом завърши, той отиде в столицата. Там се запозна със снахата, започна работа, купиха апартамент, устроиха се добре. Докато Жорко беше малък, идваха редовно, после посещенията намаляха. Бяха много заети.
По-късно през деня реши за всеки случай да замеси любимата на Жорко баница. С точени кори. Когато оставаше при нея на село, все я молеше да му я прави. Погледна към покритата с каренце масичка. Там стоеше един бонбон, обвит с целофан. Преди две седмици съседката я почерпи за сватбата на нейния син. Личеше си, че е скъпа бонбона. Веднага си помисли, че на Жорко ще му хареса – той много обичаше шоколад. Запази му я. За всеки случай.
Денят бавно отминаваше
Слънцето вече започна да се скрива. Цялата шетня през деня я беше изтощила и тя уморено се отпусна на стария диван пред телевизора. Телефонът в ръцете ѝ още мълчеше. Загледа се в любимия си сериал. Цялата фамилия живееха заедно и всички уважаваха и слушаха старите…
Някой почука на вратата. Тя пъргаво скочи и без дори да попита кой е, отвори. Синът ѝ, снахата и Жорко! Нейният обичан Жорко! Дори и торта ѝ бяха взели! Прегръщаше ги и целуваше, галеше лицата им и повтаряше безспир: “Благодаря ви, дечица! Благодаря ви!”
Старицата трепна и се събуди. Беше заспала на дивана. Погледна телефона и избърса влагата от очите си.
“Той, Жорко, е много зает…”
