Разказа За последно Вероника Лазарова пише след едно от служебните си пътувания. Като журналист на седмичника 168 часа, Вероника се среща и разказва историите на възрастни хора, които са останали да живеят сами в родните си села в Северозападна България. При един от разговорите тогавашният кмет на едно от населените места разказва историята на местни пенсионери, които харчат пенсиите си за млади ромски момичета. Така се ражда разказът За последно, който Lifebites.bg споделя с вас.
Сайтът приветства всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете рубриките ни, посветени именно на тези две теми – Време за поезия и Време за разкази. В тях освен текстове на утвърдени имена, ще намерите проза и поезия от млади български автори.
За последно
от Вероника Лазарова
Дядо Захари водеше разюздан начин на живот. Не само за своите 83 години. И не само за опустялото и замиращо село Септемврийци, в което живееше, откакто се помнеше.
Съседите, малкото, които бяха останали живи и упорито отказваха да заменят осиротелите си домове с топлите, наблъскани с вещи и деца градски жилище на наследниците си, вече бяха свикнали с шокиращия му бохемски маниер да харчи цялата си пенсия за жени и пиене.
Дядо Захари беше щедър с тях. Споделяше всичко, което имаше. До последната стотинка, до последната троха и последната капка. Циганетата влачеха пластмасови туби с евтино вино от смесения магазин в центъра така, както навремето младите моми в селото са носели пълни менци с вода от извора в другия край на Септемврийци. Виното се лееше в чаши, които никой не полагаше труд да мие. Мезеха се кренвирши и сух хляб. В смесения в днешно време изборът не беше голям. Изкорубената къщурка се тресеше от шумен старчески смях и невъздържан момински кикот. Денем, нощем. Високо, тихичко. Закачливо. Порочно. Както и когато му хрумнеше.
Наближеше ли дядозахариевата къща, попът ускоряваше крачка, прекръстваше се и извърташе глава, при все, че самият той отдавна не живееше според каноните на църквата и делеше постеля с дърводелеца от съседното село.
Но това беше в началото. В началото, преди две години някъде. Тогава май дядо Захари изведнъж хвана лукавия за опашката. Сега след тия две години на първоначална почуда, възмущение и погнуса, нито попът, нито другите оцелели през годините жители на Септемврийци, приемаха няколкодневните гуляи и оргии на 83-годишния Захари за странност. Бяха свикнали със стенанията и смеха от къщата му и ги приемаха със спокойствието, с което се наслаждаваха на птичите песни сутрин след като бяха отворили очи.
Парите от дядозахариевата пенсия свършваха със скоростта на светлината. И тогава отново настъпваше тишина. Тишина, по-страшна от най-голямата дандания.
Чудеха се хората какво става с дядо Захари. Дали е жив. Дали не се е пукнало от адреналина старческото му сърце. Дали насладите този път не са го довършили.
Така беше след първата изпита и изхарчена за млада плът пенсия. Дядо Захари се оказа издръжлив. Издръжлив като скала. Вярно, изкара тежко първия месец. Без пари и ток. Без храна и топлина. Без връзка с външния свят. Децата му живееха далече в градовете и се обаждаха рядко. Не идваха. Много били дупките по пътя до Септемврийци. Къщата трябвало да се ремонтира, не ставала вече да живеят в нея нормални хора. Бензинът бил скъп. Децата ходели на уроци по английски през почивните дни. А летата всички кътали отпуската за почивка по морето или някъде из близките гръцки курорти. Пари също не пращаха, защото бяха чули как ги харчи и не искаха да поят чужди гърла.
Добре че бяха малкото останали живи съседи, та дядо Захари преживяваше от някоя и друга трошица хляб, дадена от състрадание и в името на добрите, светли времена, когато и той беше помагал. Даваха му хората, но се заричаха, че ако не се вземе в ръце, ще е за последно.
И така дядо Захари мизерстваше. Живееше по 25 дни в месеца като скот. Завит с одеяла през главата, да плаши зимните таласъми. Не ядеше редовно. Телевизорът му отдавна беше сдал багажа. Беше откъснат от света. Забравен от него. Погребан жив.
Но 83-годишният Захари не страдаше за този свят. Не го искаше той такъв, какъвто беше станал. И не се оплакваше. Живееше си като мъртвец, полужив, 25 дни в месеца, 280 общо в годината. И след всяка пенсия възкръсваше. Чуеше ли се, че се е опаричил, младите циганки от другия край на селото сами идваха. Някой път и по две-три. Тогава беше по-весело. Много по-весело, хвалеше се Захари. Но и много по-кратко. Парите се изпиваха и изяждаха бързо. И старецът отново потъваше в тишина, забрава и мълчание.
Цял живот за пример и сега, на сами края му, на предела на силите си, така да се търкулне по нанадолнището, недоумяваше кметът на Септемврийци. Той беше млад. Много по-млад от 83-годишния старец. Не го помнеше в разцвета на силите му, но беше слушал от дядо си. След това от баща си. Знаеше историята на дядо Захари наизуст. Влюбен, влюбен-загубен в жена си Вида.
Срещнал я и веднага се взели. Друга не поглеждал оттогава. Двамата били красиви, обичали се и до последно стискали ръцете си, докато ходели по улиците на Септемврийци. Бил изцяло отдаден на семейството си дядо Захари. Алкохол не близвал, нито цигара кусвал. Носел заплатата на жена си вкъщи. Огаждал на двете си момчета. А днес… изкуфя тоя Захари!? Харчи по курви и после мизерства. Повдига рамене кметът и хвърля бегъл поглед към опашката на вратата му, където са се навървили няколко мургави мъже на средна възраст. От програмата по временна заетост са. Чакат заповеди къде да почистят. Чакат и пари да им даде кметът, че друга работа няма. Само цигани са останали в Септемврийци. И спомените от добрите стари времена. А, и дядо Захари и малцината други старци, които няма къде да избягат.
Имаше нещо, което бащата на кмета не му беше казал за дядо Захари. Една част от историята, която и дядото беше спестил. Срамна била. Петняла, казват, името на човека. Който иначе бил стабилен, стабилен като скала. Затова малцина я знаеха, още по-малко я помнеха и почти никой не я разказваше. Бохем си бил Захари и на младини. Поройник, както му казваха в района. Преди да срещне своята Вида, пиел и ходел по жени като за последно. Вземел ли заплата, първо в кръчмата минавал. Жените, развалената стока, както им викали в селото, сами го надушвали. Ходели при него, той от рано бил останал сирак, живеел сам и по цели дни гуляели.
Смях, стонове и вопли огласяли махалата. След като профукал всичко, Захари отново се връщал да работи и живеел по-бедно от църковна мишка. По-възрастните жени го проклетисвали, по-възрастните мъже се опитвали да му налеят акъл. Захари никой не слушал. Искал да види и той от живота. И да го живее като за последно, повтарял. Докато един ден не срещнал чудно красива мома. В другия край на селото, там при чешмата, дето всички чакали да напълнят менците си с прясна вода.
Вида. Така я кръстил
Като те видох и прогледнах – въздъхнал младият мъж и оттогава всички започнали да викат на девойката Вида. Никой не си спомнял истинското ѝ име. Изцерила тя с любовта и целувките си младия Захари. Живеели честито и щастливо. Родили им се деца. Изучили ги в града. Станали лекари. Вида и Захари останали сами. Все така влюбени и честити. Дълги, дълги години. Докато Вида внезапно не се разболяла.
Болестта я катурнала изневиделица и за дни я стопила. Превърнала я в сянка, която напълно изчезнала. Преди десет години се случило това. Оттогава дядо Захари рядко говорел. Движел се из селото тихо като призрак, кимал и заминавал по пътя си. Децата вече не го търсели. Не им се биел пътят до Септемврийци. Захари не се оплакал. Никога.
Докато един ден от къщата му не се разнесъл весел мъжки смях. И палав женски кикот не обиколил смълчаната, опустяла махала. Преди две години било това. Тогава май дядо Захари бил хванал Лукавия за опашката. И така в началото на всеки месец. За по пет дни. Общо 60 дни в годината.
След поредното раздаване на пенсиите, магазинерката в смесения тъкмо била заредила от онова евтино вино, в пластмасовите бутилки. Чакала младите циганки да дойдат с парите на дядо Захари. И пощальонката го чакала да си вземе парите. Циганките, две били този път, отишли да тропат, но дядозахариевата къща била заключена. Викали, викали. Нищо. Пообиколили, повъртели се като черни котки около къщурката и си тръгнали. Може да е уморен или болен старецът – спогледали се младите жени.
Дядо Захари лежал на леглото вътре. Пременен, както обикновено в началото на месеца. Да отиде първо за пенсия, после да даде пари на момичетата и да извади чашите, макар и мръсни, за да пият евтино вино. И да започне гуляят, както си му е редът – за последно.
Този път наистина за последно. Измърморил на глас старецът. И се приготвил да върви.
Сбръчканите му клепачи се отпуснали и похлупили очите му. Старецът се усмихнал:
– Готов съм, Видо. Ела, целуни ме.
И кротко скръстил ръце върху си. Бил тръгнал дядо Захари вече. Бил готов за последната целувка и за последната среща, която да го върне в началото.
В тази нощ цяло Септемврийци потънало в тишина и тъмнина. За първи път от две години насам младите циганки не се смеели и кикотели. Нямало кой да им отвори. Дядо Захари бил вече там – в другия край на селото, при чешмата, дето всички чакали да напълнят менците си с прясна вода. Имал среща със своята Вида… за последен и първи път.
