Разказът Човещинка е е написан от Петър Порумбачанов и е базиран на действително случила се история. Сайтът приветства всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете новите ни рубрики, посветени именно на тези две теми – Време за поезия и Време за разкази. В тях освен текстове на утвърдени имена, ще намерите проза и поезия от млади български автори.
Човещинка е
Петър Порумбачанов
Умори се есенното, начумерено небе и реши да си почине. Разтика си облаците и даде шанс на студеното слънце да посвети над село. Подир него си тръгна и северният вятър, па като задуха един силен южняк, като че са го държали вързан досега някъде из Африка. За нула време, топлите му ласки изпиха мръсните локви от разбитите селски улици, та и аз реших да си покажа носа навън.
“Какво време – си викам – само да се поразтъпче човек.”
Грабнах платнената торба и удовлетворително информирах жената, че отивам до селската фурна за хляб – пеша, немоторизиран един вид. Тя ми се позачуди на ентусиазма, нали все не слизам от автомобила, и ме съпроводи с усмивка и предупреждение, казва ми: “Брей, каква изненада! Гледай да не хванеш мускулна треска, докато се занесеш до фурната”.
Не обърнах внимание на сарказма ѝ, па си нахлузих селските чепици и айде навън. Изхвърчах през портичката като ученик след последния звънец и доволно се понесох към хлебарницата, отпивайки големи, освежителни гълтоци чист провинциален кислород.
Незначително задъхан и порядъчно зачервен, понечих да се вмъкна в селската хлебарница, когато от съседната на фурната кръчма, някой се разхлопа на прозореца. Беше бай Коста, селския кмет. Думка по прозореца, хили се накриво и ми маха да ида при него. Пуснах дръжката на вратата и си викам на акъла – “Кмет е все пак, може да ме вика за нещо важно”.
Додето правих двете крачки до съседната врата, ми се стрелна за миг една непорядъчна мисъл в кратуната от сорта “какво пък прави кмета в два часа подир обед в кръчмата, не е ли на работа и пр.”, но прогоних бързо тези неприлични помисли с някакво още по-неприлично извинение и смело влязох в кръчмата.
Стърчи кметът прав до масата, маха ми с две ръце и крещи, като че е на мегдана –
“Насам Пете, насам, ела тук да те питаме нещо!”
Гледам, че около масата са насядали Ваньо маслото (селския монтьор, добър е впрочем), бай Киро, стар авджия, председател на селската ловна дружинка и Тошко милицията (това е селският полицай, ама всички си му викат Тошко милицията). Ох, викам си на акъла, какъв отбор! После пак, с моя моралистичен етикет, си додадох – Бе да не е някакъв празник днеска, гледай и Тошко милицията е в кръчмата по никое време.
– Здравейте бе, началници! – поздравих бодро аз.
– Здраве желаем, младеж! – стегнато и отдавайки ми чест, пръв отвърна Милицията.
– Сядай тук, Пете – “учтиво” ме покани бай Коста, докато с една ръка ме задърпа за якето, а с другата придърпа един мазен стол от съседната маса. Е, седнах.
– Ти си умен младеж, слушай сега к‘ъв проблем има бачо ти Киро и дай съвет, как да го решим – рече кмета и кимна на стария ловджия да разказва.
Само да уточня, че понеже младите хора в село се броят на пръсти. Млади, млади – между 50-60-годишни, а аз съм пишман селянин, градско чадо с романтични мераци за тишина и покой. Мен ме имат за интелигенция, така да се каже. Ако някой възрастен комшия ме викне за помощ, то е или да му сменя батериите за дистанционното на телевизора, или да му настроя телевизора.
В някои редки случаи, за да настроя Скайп програмата, че да се чуят старите с децата и внуците от чужбина, които са пратили на възрастните си родители лаптоп с флашка за интернет, който компютър обикновено стои затворен на почетно място в къщата, покрит с бяло каренце, плетено на една кука. Много време мина, докато обясня на баба Стефка, че не трябва да слага ваза с цветя върху лапа-топа (както тя му вика)… отплеснах се.
Бай Киро заразправя:
– Глей с‘я Петьо. Отивам значи аз в Градския съвет (така викат на Общината в града) щото трябва да си подменям паспортя…
– Личната карта – поправя го Тошко милицията.
– Да де, все същото – раздразнен, че го прекъсват отсича накриво бай Киро и започва отначало: Отивам значи аз в Градския съвет, щото трябва да си подменя паспортя (този път Милицията само изпръхтя глухо, но не го прекъсна) понеже, разбираш ли, изтекъл, пък ония були в Съвета, ме направиха на мат и маскара.
– Що си ходил в Общината бе, бай Киро? Те личните карти се сменят в полицията – важно уточних аз, трябва да защитя реномето си на интелигенция.
– То това го знам, Милицията ми каза, ама друга е работата. Викам си, тъй и тъй ще сменям документацията, дай барем да си оправя и адреся. Щото, видиш ли, у изтеклия паспорт се водя по адрес в града, понеже преди да изляза на пенсия, работех там и съм се регистрирал в бекярското общежитие. Чакай, викам си, да си сменя местожителството на бащиния адрес, в село. Тук съм се раждал, тук съм расъл, тук ш‘си умра.
– Ай стига, бачо Киро, за смърт с‘я няма да говориш, че и в кръчмата. – Засече го Ваньо маслото. Той си пада малко суеверен, че като направи забележка на бай Киро, си дръпна три пъти дясното ухо, извади кръстчето из пазухата си, целуна го и се загледа към небето, по-точно към опушения таван на кръчмата.
– Ей, Ваньо, се ш‘съ обадиш, кога не трябва! Тъй са казва, човещинка е. – Оправда се бай Киро, задето спомена Смъртта и то в хоремага и продължи с историята си: Значи, исках, казвам ти, като подменя паспортя, да подменя и адреся, а туй се прави у Градския съвет. Пък трябваше да го сменя и за друго. Ей на, пушките държа при мен, в долапа на село, а милиционерите все ги търсят на адреса в града, кога ме проверяват, ма то беше едно време, сега там не живея.
Пита ме значи булята в Съвета:
– На кой адрес живееш, чичо?
– Село Кичина, улица Шипка 15. Чука оная кукумявка на машината 15 минути и стана да се изнася нанякъде. Отива при една друга кокошка, началничка некаква и ѝ дума нещо тихо. Брех, мама му стара, че като се развика оная усойница на по-младата змия:
“Ти що ма занимаваш, мааааа? К‘во си свършила досига, мааааа? Ни виждаш ли, чи съм заета, мааааа?”
– Кара ѝ се братче и нарежда, пищи казвам ти, джамовете на Съвета дрънчат. Лелеее, всичкия народ се умълча, гледаме к‘ът девица в първа брачна нощ – хем уплашени, хем любопитни. Мислим си, е станаха сега на меле тея коштрамби, ама на, нямаше женски бой. По едно време по-дъртата, началничката, идва към мене наежена. Аз малко се свих, ама стиснах юмруци и викам си – “Ш‘а са бия ако трябва, няма да ѝ се дам на тая фурия. Това чиновниците са мамата си джаска братче, все си им длъжен за нещо. После си викам, я карай спокойно бай Киро, жената може да си е проста по принцип, човещинка е, иначе нямаше да е началничка в Съвета. Па вика ми тя значи:
– Какъв е проблемът, господине?
– Ааа, проблем няма другарке, искам да си подменя адреся и затуй . . .
– На кой адрес живеете – прекъсва ме оная.
– Село Кичина, улица Шипка 15 – рекох аз.
– Няма такъв адрес! – отсича оная пепелянка.
– Мамицата ти крива – помислих си аз, ма го не казах. Викам ѝ само – Вижте сега бе другарке, че аз живея 20 години на тоз адрес. Преди това ми се събират още 30 години там, значи общо 50. Там е живял дедо ми, там живя и тате. Мама там ме е родила през 1946-та. На тоз адрес аз плащам и вода, и ток. Даже и на вратнята пише ул. Шипка 15, пък таз табелка вие сте я слагали. Как може Енергото и ВиК-то да ми знаят адреса, па вие в Съвета да ми кажете, че такъв няма.
– Ама вие карате ли ме се бе господине? – почна да се набира старта пуйка – Щом няма в компютура такъв адрес, значи го няма!
– Олеее – викам си на акъла – ей тая сега я утепах! Ама пак се овладях, аз съм принципно спокоен човек, ама за малко да си изтърва ръката. Почнах казвам ти да се опипвам и да си търся пушката. Таз маймуна ми се привидя, че е глиган, застрелвам я и го пиша ловен инцидент, ибал съм я. Ама нали ти казвам, отвътре вря к‘ът съветски самовар, ама се държа.
– К‘во ме гледате господине, няма го тоя адрес в базата.
– Ама каква база бе, другарке? Аз ви казвам, че цял живот живее там рода ми и къща все е имало от времето на хан Аспарух си живеем на тоз адрес – изхвърлих се малко, човещинка е.
– Вие с автомобил ли сте дошли тук господине? – пита ме фурията.
– Да – рекох аз, макар че москвето трудно минава вече за автомобил, ама все я прекарваме на прегледа, Тошко милицията удря по едно рамо.
– Сега, ще вземете двама служители от общината и ще ги закарате на адреса, да проверят къде е тази ваша къща. – нареди ми началничката.
– Ми да взема, що да не взема. – викам си – ей сега оправихме работата.
Закарах две другарки от Градския съвет на село. Спираме право пред у назе. Ония излизат и почват да оглеждат. Гледат братче и рисуват у тефтерите с моливи.
– Ма, какво рисувате бе, другарки? Къщата ей я.
– Рисуваме улицата господине и съседните къщи.
Малеее, тия са луди братче! Докарах ги на село, да рисуват. Че аз имам модерен телефон, щях направо да им снимам къщата и улицата, ако знаех. Понеже беше вече петък подир обед, сина и снахата бяха дошли с внука. Излиза Кирчо, и ми вика:
– Какво става дядо?
– А, Кирчо, ми к‘во става я, и аз се чудя. Тез булки не ми знаят адреса, че го търсят.
– То е лесно бе, дядо. – Вика Кирчо и вади неговия си телефон из джоба. – Ето дядо, виж, отваряме приложението на Гугъл и гледаме къде се намираме в реално време. Виж какво пише на телефона, ние стоим точно пред вратата на улица Шипка, номер 15.
– Бах мааму! – викам си на акъла – телефонът на Кирчо ми знае къщата, а тия шматки я гледат, рисуват я и пак за тях къща няма.
– Ало, другарки – викам на ония кози – я вижте, телефонът на внука ми знае адреса, вие не.
– Аааа, ние Гугъл не го признаваме – отсича едната мумия. Ние нарисувахме всичко. Айде, да ни върнете в града, да покажем фактите на шефката.
Речено, сторено. Карам обратно към града и си мисля:
Глей братче, к‘ва странна работа. Когато дедо ми е купил мястото, в нотариалния акт е написано ул. Шипка 15. Когато дедо ми е прехвърлил имота на тате, пише пак ул. Шипка 15. После, кога тате ми приписа всичко, пак пише в документя ул. Шипка 15. Значи, тия пръдли от Градския съвет вярват повече на компютура, отколкото на 100 години история. Ей, загубен народ братче.
Ако каже компютура, че оная дивата другарка в Съвета не се казва Пенка, а Фатмегюл, че вярва на машината и толкоз – утрепана работа. Гледай значи, за една адресна регистрация, к‘ъв каламбур стана. Ми то, ако докторите имаха акъл колкот’ чиновничките в Градския съвет, да бяхме изпукали всички в тая държава – то не че не габърдясва народ зарад докторите, ма става по-рядко, има и сполучливи опити за церене, пък кой умрял, умрял – човещинка е.
Влизаме значи в Съвета и “художничките” подават на началничката пейзажите на наща улица и прочее. Гледам я оная как почва да се изчервява, чак рамките на очилата ѝ взеха да се нажежават. Зурлата и се накриви, почна да пръхти тежко, чак пот я изби.
– Нищо не сте направили! – кресна дивата сврака на “художничките”, а аз си думам на акъла – ми то ясно като бял ден. Тръгнали да рисуват, макар че от 100 кладенеца вода им извадих да докажа, че тая къща, на тоя адрес съществува. Прост да си, ш‘ти стане ясно, че машината нещо се е объркала. Е ма ние сме си така, на никой не вярваме. Ако не го пише на компютура или не го кажат по телевизора, не вярваме и толкоз.
– Господине – избоботи най-накрая началничката – Значи ясно е, че такъв адрес като вашия не съществува. – Не ѝ отвърнах вече, ама почнах и аз да се изчервявам. – Ще попълните тук една декларация за идентификация на адрес. Ще го пратим в София за проверка и после ще видим.
– К‘ва София ма, другарке? На мен паспорта ми трябва за вчера, дето се вика.
– Ми, ще чакате бе, господине! Сега става бързо, да не мислите че пеша ще ви носим декларацията в София, то си има имейли за тая работа.
Мале братче, като ми падна пердето, не издържах!
Тя мен ще ме учи, какво е имейл, сякаш аз за компютури не съм чувал. Скъсах декларация и всичко, та ѝ съскам на оная през зъби, че стиснал и юмруците даже:
– Булка, ако бях малко по-млад, да не ме приказват хората, щях да ти забия острия нос к‘ът грамофонна игла връз пода, че като те хвана за краката, ш‘тъ въртя докато просвириш. – Оная мъ гледа едно таквоз, ококорено, а аз само и хвърлих накъсаната декларация между очите, че като халосах вратата, издрънча чак у кабинета на кмета. После си излязох.
Викам си : “Трябваше и един шамар да и откърша, тия само с бой ш‘съ усвестят братче. После се върнах в милицията и си оправих паспорта, писах се пак на стария адрес. Не ми останаха нерви да се занимавам със задници. Айде майната му, докато съм жив, ще се водя че живея там, дето не живея. Гламава работа. Прост народ сме, Петьо, ма както сме я подкарали, тъй и тъй се топим, пък накрая ще изчезнем. А като изчезнем ние, с нас ще изчезне и простотията. Ей на, адресът ми вече е изчезнал, ще изчезнем и ние, няма как да е иначе, туй то, човещинка е!”
Компанията на масата се раздвижи. Тошко милицията се прокашля, Ваньо маслото тегли една майна и си надигна бирата. Бай Коста свъси вежди и ме погледна косо. Трябваше явно да се изкажа, ама и аз не знаех откъде да почна. Мислех си, че ще ме питат как да си настроят антената или нещо от сорта, а те хората важен казус имали.
Каквото и да ми идваше наум, ми се струваше безсмислено и тъпо. Чиновническата глупост не ме учудва, но явно не учудва и компанията в кръчмата. Разбира се, аз бих стигнал по-далеч и мисля щях да постигна своето си, но нямаше смисъл да доказвам опита си от висене по опашки в различни институции, пред колегите съселяни. Бай Киро си беше “решил” проблема и аз друг съвет в момента нямаше как да му дам.
Едва ли можеше да му кажа, че след 20 години, като дойде ред пак да си сменя личната карта, нещата ще са по-добри. Пък и това му е било последната подмяна на личната карта, от една възраст нататък, документите за самоличност не се подновяват. И ето на, един ден бай Киро ще умре в къщата на предците си, която обаче всъщност не съществува.
Разменихме няколко нелепи приказки с тоя своеобразен “селски съвет на мъдреците” и аз поех бавно към дома си. Вървя и си мисля:
Интересни хора сме ние българите. Виждаме цялата простотия, в която сме затънали до ушите, и освен да изстреляме по някоя псувня в сюблимния момент, друго не правим. Нищо, че мизерията ни е голяма, колкото и да е зле, може да е и по-зле – си казваме и караме напред. Дето се вика, на баба ти животът да не е бил по-розов? И те са се мъчили, и ние ще се мъчим.
Нас права и свободи не ни интересуват, а законите още по-малко. Така си тече животът на българина в село, а и не само в село, май. По някое време ще се съберем в кръчмата, ще се оплачем от проблемите си, ще се напием и преди да си тръгнем, само ще кажем – Ами какво да се прави, такъв е животът, човещинка е.
