Време за разкази: Милена Рангелова – Кучето

Кучето
За самотата в живота. Този на хората и на животните. Снимка: Gemma Stiles via Foter.com / CC BY

Разказът Кучето е написан от Милена Рангелова – един от авторите на Lifebites.bg. Сайтът приветства всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете две нови рубрики, посветени именно на тези две теми – Време за поезия и Време за разкази – където освен текстове на утвърдени имена, може да намерите проза и поезия от млади български автори.

Кучето

от Милена Рангелова

Тази сутрин Иван стана рано. Не по-рано от обикновено. Точно в 6.45 ч. Купчина дрехи, приготвени от вечерта, го очакваха на стола. Нахлузи ги една по една в реда, в който се предвиждаше да бъдат облечени. Изми си зъбите и лицето. Тишина струеше от чешмата, от улицата, от света. Всичките звуци бяха спомени и той с все по-големи усилия успяваше да ги възпроизведе в ума си.

Мина през коридора, но и тази сутрин пропусна да се огледа, сложи обувките си и излезе. Тръгна по разорания лед, без да бърза. Знаеше, че няма да изпусне автобуса. И сякаш умишлено вървеше по-бавно. Сякаш, ако го изпуснеше, това щеше да бъде достатъчно основание да промени днешния ден. Стигна на спирката на време. Не се чувстваше облекчен, нито потиснат, обнадежден или разтревожен по повод на новия ден.

Истината е, че не се чувстваше изобщо. Нещата следваха обичайния си ред, също както дрехите, които облече тази сутрин. Той не мислеше за деня, за седмицата или за живота. В момента мислеше единствено как ще се качи в автобуса и ще опита да подремне. На слизане от него щеше да си мисли за бъдещото си кафе, едва тогава щеше да помисли за работния ден и т.н. и т.н.

Отпиваше от действителността на малки глътки, защото иначе му присядаше. А и тази равна действителност беше лек срещу безнадеждната такава. През целия си живот Иван бе работил най-тежък труд в мината. И сега работеше там, но беше трудоустроен откакто онзи взрив избухна на метри от него. Оттогава броеше курсовете на камионите с въглища. За всеки камион, който пристигаше драсваше малка чертичка в тефтер.

Иван зачака на спирката. Стори му се, че дочува кучешки лай, но звукът не беше като тези, които извикваше в паметта си. Беше ИСТИНСКИ ЗВУК.

Лай!

Поогледа се и видя в един двор зад спирката завързано куче. Дворът беше хълмовиден, в подножието му се намираше къщата, а откъм гърба ú, на високото, имаше малка колибка, до която беше завързано кучето.

Не чуваше преминаващите коли, нито вятъра, нито разговорите на хората, чакащи на спирката, просто четеше по устните им, както всеки друг ден. След секунди отново чу онзи лай. Погледна към кучето. Беше младо, добре охранено, жизнено, но имаше нещо смазващо тъжно и отчайващо в лая му. Като зов за помощ, помисли си. Махаше с лапи и опъваше синджира си, задъхваше се, душеше се, но не спираше.

Стопанинът му, Игнат, излезе с кофа, пълна с нещо. Тръгна към кучето, а то залая още по-силно. Игнат взе една пръчка, размаха я срещу кучето, то се скри, той мина покрай него, отмина го и продължи към курника, където изсипа кофата. После пак размаха пръчката пред колибата, за да мине необезпокояван, и си тръгна обратно към къщата. Кучето излезе и отново нададе вой.

Автобусът дойде, Иван се качи. Трябва да съм се побъркал, помисли си. Какво ти куче. Нищо не може да съм чул. После той забрави за случката и денят се затътрузи в обичайния си ред. До обяд преброи деветнадесет курса на камионите, отбеляза деветнадесет напълно равни по дължина чертички, после обядва супа с две филии хляб, сетне още дванадесет курса и след тридесет и една чертички остави тефтера в чекмеджето, облече якето си и пое към вкъщи.

Преди да се прибере се отби до кварталния магазин както всяка вечер. Купи 200 гр. саздърма, един хляб, патронче гроздова. Иван не беше привърженик на обилното пиене, но 100 гр преди лягане му помагаха да заспи. Хапна върху парче стар вестник, изпи си мярката за вечерта, приготви дрехите за сутринта на стола, нави будилника и си легна. Той не гледаше телевизия и не четеше. Вместо това извикваше звуци в паметта си.

Гласът на майка му когато беше малко момче

“Иване, Иване, хайде, откога те търся за обяд”

звънът от стадата, идващи си от паша на селото му, лястовиците през пролетта, шумът от стъпки върху сухите листа през есента, върху снега през зимата, някаква песен на Емил Димитров – последната, която беше чул, срамежливият смях на единствената, която беше обичал – беше в техникума по минно дело, Таничка. На фона на тази естествена симфония заспиваше кога изпълнен с щастие, кога поплаквайки си. Тази вечер, обаче, не можа да повика никой от звуците.

Вместо това “чуваше” оглушителното лаене на онова куче. Иван не беше имал куче. Нито котка. Нито жена. Въобще никакви твари. Не ги мразеше. Ако имаше хляб в торбата си, все даваше на уличните кучета, че и на съседските. Но това беше всичко. По някое време лаят в главата му замлъкна и той заспа изтощен.

На другата сутрин още не стигнал до спирката и чу кучето. То го гледаше право в очите и сякаш му говореше. Съвсем отчетлив звук на фона на тишината. Той чуваше това куче! Чуваше страданието му и по някаква причина и той страдаше заедно с него. Какво му беше на това куче – здраво, младо, охранено… Но Иван знаеше какво го мъчи. Мъчеше го това, че никой не го забелязваше, никой не го чуваше, не му говореше, изоставено на оня хълм зад къщата. Качи се в автобуса и отпътува, но не успя да дремне, нито да мисли за кафето си. Чертичките в тефтера бяха неравни и пропусна обяда.

На следващия ден прибра тефтера без нито една чертичка, облече якето си и тръгна умислен. Вечерта влезе в магазина и поиска 400 гр саздърма. Беше го решил. Ще поиска кучето от Игнат. Ако трябва ще му плати. И за него по-добре да се отърве от досадния му лай.

Едва изчака да съмне, дори не се и уми и отиде при Игнат.

Имам една особена молба към тебе – смутено измънка той – да ми дадеш кучето си. Колкото кажеш ще ти платя за него. Ще си го гледам вкъщи, ще си го храня със саздърмица. А?! Какво ще кажеш?

Игнат не обичаше кучето или която и да е от гадинките в двора си. Но страшно го доядя. Какъв е тоя циркаджия кучето ще ми купува, вкъщи ще го гледа… Да не е по-заможен от мене!

Ти полудя ли, бе Иване?! Кучето ми не се продава. Хвани си някое щом ти е толкова мерак и си го гледай. Ако искаш и с хайвер го храни! Аз мойто куче няма да ти дам!

Иван наведе глава и вместо към спирката, се отправи към вкъщи. Кучето се скъсваше от лай. Стомахът на Иван се сви, очите му загоряха, устата му затрепери. Цял ден не стана от леглото, цял ден мисли. И най-накрая го измисли. Приготви саздърмата от снощи в един плик, постла старо одеяло до леглото си, сложи една стара купа на пода, напълни я с вода, седна на стола, вперил поглед в часовника и зачака.

В полунощ облече якето, взе плика със саздърмата и излезе. Не помнеше как е стигнал, но беше пред портата на Игнат. Буца беше заседнала в гърлото му, друга – в стомаха, не чувстваше нито краката, нито ръцете си. Портата не беше заключена. Той едва я отвори и кучето залая.

– Шшшт, за тебе съм дошъл, само не вдигай врява! – кучето замаха с опашка и заскимтя радостно.

Някак си Иван се добра до колибката, остави саздърмата пред кучето и тъкмо преди да го откачи от синджира Игнат излезе на терасата с ловната си пушка.

– Не мърдай или ще стрелям! Чу ли? Ще стрелям!

Иван не чу. Игнат стреля. Иван падна. Кървава струйка заизвираше от гърдите му. Кучето подскочи като покосено, изостави саздърмата, изтича при Иван и заоблизва лицето му, скимтейки.

Игнат излезе от къщата, запали външната лампа и се приближи към колибката. Потрепери.

– Ти ли си това, бе Иване? Ти, безумни човече! За едно псе да те застрелям… Ах, ти, помияр…. ! – Игнат надигна пушката към кучето. То го погледна за миг и пак заблиза Иван, и пак заскимтя. Игнат свали пушката.

На следващата седмица в кафенето се бяха събрали няколко мъже от квартала и единият разказваше:

– Чухте ли, че Игнат застрелял Иван Глухия? Оневинили го – помислил крадец е, а то глухият, Бог знае защо, отишъл у тях посред нощ и нали не чува Игнат викал “Спри, спри”, ама той не спрял и оня го гръмнал. Ама оттогава Игнат се побъркал. Викат кучето вкъщи си гледа, до леглото му спи и със саздърма го храни.


Прочетете още… Йордан Йовков – По-малката сестра

Отговор