Главоболието блъскаше по слепоочията ѝ със силата на боксьор. Болката удряше круше след круше и я караше да премижава от кънтежа в главата си. Гадеше ѝ се и усещаше как светът се върти на бавни обороти. Трябваше да седне за малко. Силвия стисна силно очи, но не беше по-добре като ги отвори. Хиляди светлинки пробягваха пред погледа ѝ. Проклета мигрена. Беше се вкопчила в скалпа ѝ и не я оставяше на мира вече няколко години.
Взе две хапчета и излезе за работа. Нямаше време да бъде болна. Навън имаше мъгла. Студът хапеше леко, но поне отрезвяваше мислите ѝ. Чакаха я толкова много задачи на работа, а беше обещала на гаджето си специална вечеря. Само да ѝ минеше главата, денят щеше да е далеч по-обещаващ.
Днес сградата на офиса ѝ се стори по-сива от обикновено. Явно главоболието я караше да вижда само грозота около себе си. Чекира се на входа и се качи в асансьора. Вярно, че трябваше да стигне само до третия етаж, а и стълбите не бяха толкова много, но не можеше да преодолее желанието да се огледа в голямото огледало. Точно сега образът насреща не ѝ хареса. И него го болеше главата.
Асансьорът се раздруса предателски
“Нее, точно сега ли?!” Явно пак беше блокирал. Извади телефона, за да се обади на портиера, но видя, че няма батерия. Вече искаше да се разплаче. Явно зарядното ѝ се беше скапало, защото цяла нощ беше включено в тока. Заудря по вратата, но беше твърде рано да я чуят останалите, защото тя като прекалено праволинейна винаги идваше навреме. За разлика от колегите си, които закъсняваха доста.
Ох, отвори се. Силвия вдиша дълбоко и се опита да овладее напиращите сълзи. Отключи, спря алармата и седна на бюрото си. Светеха 14 мейла, имаше и три бележки със задачи. Да, очертаваше се плътно работно време. Зачете писмата, докато хората не изпълниха пространството с шум и мирис на кафе.
“Силвия, ще дойдеш ли за малко?” – гласът на управителката я стресна. Какво ли искаше сега от нея? Не ѝ се слушаха поредните глупости за нокти и прически.
Преди се радваше, когато шефката си говореше с нея, защото все се надяваше да получи някой голям проект. Архитектурата не беше нейна мечта, но родителите ѝ настояваха да учи това и накрая и тя го прие. За свое учудване откри, че ѝ харесва. Казваше, че си играе на създаване, защото имаше нещо успокояващо в сътворяването на нови пространства, сгради, светове. Засега обаче само помагаше на всички главни архитекти и беше нещо като обща асистентка. Но се успокояваше, че трупа опит.
“Влизай, Силвия, как си днес?” – лицемерни любезности, но етикецията го изискваше. “Трябва да поговорим за работата ти и ми се иска да ме разбереш правилно” – тук шефката замълча и се усмихна прекалено мило. “Ние много ценим твоите умения, но знаеш, че моментът е труден за фирмата и направихме някои изчисления. Смятаме, че дори и да ни е тежко, е
по-добре да освободим хора, които са млади
с потенциал и ще могат бързо да си намерят работа и…” Силвия вече не слушаше. Толкова беше шокирана, че дори не можеше да каже нищо. Управителката говореше ли говореше. “Нали разбираш, това не е нещо лично, но животът понякога се завърта неочаквано”. Бла, бла, бла. Силвия изслуша всички глупости. Смотолеви нещо и излезе замаяна от стаята. Сърцето ѝ биеше силно, а слепоочията ѝ щяха да експлоадират.
Едва изтърпя остатъка от деня и снизходителните погледи на колегите си. Новината се беше пръснала като вирус. Тя се чувстваше засрамена и унизена, но не каза нищо на никого. Три години от живота си оставяше там. Може пък да беше за добро. Излезе от офиса, натежала от мисли и почти на сън стигна до дома си.
Беше тъмно, явно Явор още не се беше прибрал. Светна лампата и видя бележка на масата: “Скъпа Силвия, аз много държа на теб, но и двамата знаем, че напоследък нещата не вървят
и е време да тръгнем в различни посоки…”
Силвия изпусна листчето и падна на пода. Риданията ѝ избликнаха като фонтан. Имаше чувството, че ще се пръсне. Сякаш хиляди нокти се бяха забили в сърцето ѝ. Стоеше свита на пода и не искаше да мръдне. Поне спря да плаче в един момент.
Явно е време за ново начало. Какво пък, работата и без това не я удовлетворяваше, а връзката ѝ наистина буксуваше. Но кого заблуждаваше в момента? Чувстваше се толкова изпразнена и предадена, че не знаеше кого точно да мрази. И май предпочиташе да се самосъжалява.
На малката ѝ библиотека имаше поне 10 книги за успеха и за привличане на положителна енергия. Беше изчела всичката велика литература на света и затова не проумяваше как не е разбрала какво се случва. Иронията я блъсна като товарен камион. Заспа изтощена от плач на дивана с дрехите.
Събуди се с подуто лице и размазан грим. Стоя в банята, докато свърши топлата вода. Трябваше да се стегне и да реши какво да прави, но като за начало просто си направи кафе. Зарови пръсти в косата си и се отнесе в мислите си. Преди месец стана на 30, минаваше за хубава жена, интелигентна, но сега се съмняваше във всичко. С Явор бяха заедно от една година и си мислеше, че нещата вървят нанякъде. Толкова планове имаше, а сега…
Но не трябваше да се отчайва
Прав му път, по-важно беше да си потърси работа, защото наемът щеше да почука на вратата. Отвори Фейсбук профила си и се зачете безцелно. Имаше нужда малко да се успокои. Същите хора, същото фалшиво щастие, велики цитати. Затвори лаптопа рязко и стана решително. Трябваше да се регистрира като безработна и да отвори обявите за работа, трябваше, трябваше…
Пак седна на стола. Май точно в момента нищо не трябваше и можеше да си позволи лукса да стои безцелно. Главата пак я заболя и бързо взе решение какво ще прави точно днес. Щеше да иде на лекар и да се разправи с това главоболие. Отлагаше от месеци заради важната си работа, но сега имаше достатъчно време да се погрижи.
“Съжалявам много госпожице, но нищо не може да се направи”. Ето това не очакваше да чуе точно днес. “Тумор в мозъка, напреднала форма, нелечим…” Стигна се до този резултат след почти един ден прекаран в изследвания и прегледи.
Силвия излезе от болницата притихнала. Не ѝ се плачеше, нямаше на кой да се обади точно сега. Родителите ѝ живееха далеч, а и какво да им каже? “Мамо, тате, между другото съм безработна, приятелят ми ме заряза и имам рак, ама е безнадеждно. Иначе вие как сте?”
Не, не искаше да говори с никого
Седна на една пейка и се загледа в накапалите листа. Студена беше тази есен, но точно в момента ѝ беше все тая дали ще измръзне. Колко по-зле можеше да стане? Засмя се истерично, а хората наоколо я гледаха, сякаш е луда. Стъмни се, а тя още си седеше на пейката и не знаеше накъде да тръгне.
“Може би 3-4 месеца” ѝ каза лекарят. Беше като да имаш срок на годност. И после какво? Това, че беше без работа и без мъж сега ѝ се струваше смешно.
Прибра се и си легна. Е, поне нямаше да ѝ се налага да ходи на ужасни интервюта или нелепи първи срещи. Имаше малко спестени пари, за около 3-4 месеца (колко подходящо!), а и с помощите за безработни можеше даже да си спретне едно пътуване или кой знае – да си купи бижута и дрехи и всичко, което все отлагаше във времето. Поне щеше да яде шоколад до пръсване. Какво като надебелее? Нали ще остане само по душа съвсем скоро, а за нея не знаеше да има мерки и теглилки. Може би не е толкова лошо да знаеш, че ще умреш и кога. Силвия се усмихна и най-сетне се унесе.
На другия ден се събуди спокойна. Закуси с най-големите палачинки, които можеше да си направи и се излегна пред телевизора. Щеше да лентяйства. Лукс, който до скоро не можеше да си позволи. Не беше нужно да мисли, че трябва да тегли кредит, за да си купи жилище. Нито беше нужно да разсъждава трябва ли да има деца. Поне ползите се виждаха в тази ситуация. А днес даже не я болеше главата. Явно имаше и някаква промоция от майката природа. Нещо като авансово време за проумяване на лоши новини.
Все пак реши да не си губи деня пред телевизора
Облече се бързо в спортни дрехи, които беше забравила, че има и излезе навън. Телефонът ѝ звъня няколко пъти, но остави гласовата поща да говори вместо нея. Досадниците от администрацията за готовите документи; после приятелка, с която общуваше като по задължение и майка ѝ, която ѝ говореше нещо за новата съседка. Т.е. никой, който наистина иска да чуе.
Силвия реши, че ще спести новината на родителите си. Не искаше да прекара последните месеци от живота си с хора, които я оплакват жива, а те точно така щяха да направят. И мъката им нямаше да понесе.
Знаеше, че е малко егоистично, но никога не си беше позволявала да е егоист. Винаги зачиташе мнението на другите, слушаше по-големите, съобразяваше се с по-опитните и някак избутваше себе си назад. А понякога не е лошо да бъдеш егоист, поне за малко. Вече можеше да си го позволи. И дори се почувства щастлива. А това не го беше усещала от години.
В парка имаше много хора, въпреки ниските температури. Майки с малки деца, баби с кученца, просто хора. Крачеха съдби, летяха мисли, а Силвия гледаше през тях. Толкова много живот имаше навсякъде. Там плачеше бебе, викаше някакъв продавач. Птици, коли, говорене.
Звуците на живота
Тя поседна и се замисли колко отдавна не беше оставала сама със себе си. Все нямаше време, вечно гонеше нечий краен срок, удовлетворяваше чужди желания. Даже килима го избра Явор, защото тя имала твърде странен вкус. А сега… Очите ѝ пак се напълниха със сълзи. Дали щеше да липсва на някого? Да, семейството ѝ ще страда, но какво щеше тя да остави след себе си? Една надгробна плоча. Толкова напразни и жалки ѝ се струваха в момента всички уж важни до преди ден неща.
Днес сме тук с великите си мисли за още по-велик живот, в който се виждаме в далечното бъдеще преуспели, с голяма заплата, лъскава кола, къща! А къде отива всичко това, ако бъдещето свършва утре? Е, поне нямаше да преживее разочарованието да си остане средно-статистически човек, недоволен от живота. Вечно мислеше какво е забранено, за какво не е достатъчно добра. И от твърде много “защото” и “може би” не знаеше как да живее.
Сега осъзнаваше колко празен живот е имала до момента и колко време е пропиляла. Спирачките винаги се забиваха в решенията ѝ. Знакът Стоп я следваше като сянка, а сега просто нямаше значение. Беше късно да се учи да обича себе си. Или пък не?
Все пак се чувстваше благодарна
Да, тя беше благодарна, че знае. Всички онези хора, които умират внезапно, така и нямат нейното време да осъзнаят колко е напразно цялото това тичане. Блъска ги кола и мечтите им стават на прах, получават инфаркт и изчезват в пространството, заедно с тайните си любовници и апетити за нова вила.
Точно в момента не изпитваше страх. Явно беше пропуснала някоя от фазите на мъката или просто бързо събра парчетата от себе си, защото не се бореше с отричане или гняв, а беше приела края. Чувстваше се спокойна. Трябваше да реши какво иска да прави, защото ѝ се струваше престъпно да пропилява това време. То беше подарък.
След 3 месеца, 16 дни и 4 часа Силвия почина. Седеше на същата пейка в парка, когато сърцето ѝ спря.
Последните месеци, почти денонощно работеше по нейния единствен голям проект. Нарисува сграда, създаде уникални архитектурни планове. Детайлите мира не ѝ даваха, даже за миг. Сънуваше ги, удивяваше сама себе си от мащаба, в който мислеше. Нямаше задръжки, нямаше органичения в материалите, височината, структурата, но имаше краен срок.
След 3 месеца и 15 дни упорит труд, тя го завърши. Събра проекта и го изпрати на професора си от университета. Той все ѝ повтаряше, че има потенциал, че трябва само да повярва в уменията си, за да покаже дори на себе си какво всъщност може. И тя го направи за него, за себе си и за всички хора, на които ограниченията им казваха, че не могат. Направи го без мисъл, че ще види бял свят, но и без страх от критика.
Сградата Малката Силвия се превърна в един от символите на града
Онзи същият професор намери предприемач, който я построи. И така мечтите на едно момиче придобиха форма. Беше уникално произведение на изкуството. Никой не вярваше, че това е единственият проект на архитекта. Хората клатеха тъжно глава, като четяха възпоменателната плоча. Каква загуба за света, какъв талант! А надписът беше прост: “Посветено на живота, какъвто трябва да бъде”.
* Бележка от редактора: Това не е действителна история, а художествена измислица. Историята на сградата на последната снимка няма нищо общо с този разказ. Избрахме нея като илюстрация, тъй като е дръзка, смела, артистична. Това е действителна бизнес сграда в чешката столица Прага. Наричана е от създателите си Джинджър и Фред (на името на големите танцьори Фред Астер и Джинджър Роджърс), тъй като наподобява романтична танцуваща двойка. Да имаше как и животът на героинята в този разказ да беше не тъга и болезнени осъзнавания, а романтичен танц…
