Една истинска история, която продължава да се пише повече от 50 години. И една истинска рецепта за злато. Една от всички, изпитани и преживени.
“Ако не ми разрешите да се омъжа за него, ще избягам с един чех и няма да ме видите повече!”
Била само на 20 г.
Не се посвенила да изрече лъжата. Била на 20 години. Смела до лудост и красива до безобразие – бяла като сирене, синеока, с дълга руса коса, която падала на раменете ú на вълни, и слабичка като шибалка. Той – черен като циганин заради безкрайните дни под прежурящото слънце на военната служба и… предан до себеотрицание.
Пропътувал половин България с влак, за да си я вземе. Един септемврийски ден – точно прибирали ябълките – просто се появил. Купил си цигари от майка ú, която дори не подозирала кой стои пред нея, и се отправил към къщата им. Намерил я… с питане.
Багажът ú бил стегнат отдавна, ултиматумът стоял, но все пак не искали да я дадат.
Пропътувал половин България с влак, за да си я вземе…
Той обаче не отстъпил
Бил там за нея и нямало да се качи на влака обратно сам. Седнал с баща ú на масата в двора и не мръднал два часа, докато накрая не се съгласил да му я даде. В крайна сметка кандисал.
Заклали кокошка, за да не ги изпращат с празно. Гръмналис пушка на мегдана, за да се знае, че има невеста. Махалата се събрала. Завъртели хоро.
Тръгнали с нощния влак – по своя път. Двамата. Било 1966 г. Вървят го неотменно заедно вече 50 години.
Злато!
Гледам ги и си мисля за златото, което много от нас няма да отпразнуват. Защото времето е неумолимо, а ние неумолимо го пилеем. И неумолимо се губим, докато търсим някъде извън себе си рецепта и готови отговори – по възможност бързо и без усилия, а често и без особени ангажименти.
Рецепта за злато няма. Или поне няма една-единствена. Всички двойки минават по свой начин през предизвикателствата, които ги срещат по пътя. Но има едно условие, което присъства неизменно – заедност. В него са събрани и доверието, и предаността, и грижата, и подкрепата, и тревогата за другия, и мисълта за цялото…
Никое от тях само по себе си обаче не е достатъчно. Особено любовта. Тя е твърде крехка и се уморява. Тогава просто отлита през прозореца, казва някогашното смело русокосо девойче.
Понякога е добре да
не се замисляш колко е трудно
защото, когато мине през мелницата на мозъка, става непосилно. Понякога е добре просто да го приемеш като необходимо зло и да не се вглеждаш прекалено. Добре е да го преодоляваш във вцепенение, за да съхраниш истинското – онова след това.
Пишат своята история вече 50 г. И своята собствена рецепта за злато…
Забелязали ли сте, че възрастните двойки се затрудняват да кажат как са “оцелели” през предизвикателствата. Истината е, че често не е за казване, защото не е романтично и предпочитат да бъде забравено.
“Тя никога не ме предаде, макар че имаше не едно и две основания да го направи. Беше ни много трудно, но не отстъпи и не се отказа от семейството ни. Винаги ще съм й благодарен за това”
– казва той през сълзи в редките моменти, когато уж забравеното се връща.
“Невинаги е бил прав. На младини гордостта много му пречеше. Понякога ми е идвало да хвърлям, но винаги съм го правила, когато съм сама и никой не ме вижда. После оправях всичко и толкова. Труден беше, но винаги, независимо от всичко, е мислил първо за семейството”, е другата страна на историята.
Остри камъни. Силни характери. Абсолютно несъвместими по всички възможни хороскопи. Абсолютното изключение от тях. Мелят брашно и са открили своята рецепта за злато, макар че не го знаят. Каза ми я той съвсем случайно, небрежно, без да го мисли – важно е да си уважаваме рогата.
