Какви са очакванията, които повечето родители имат спрямо децата си? Кои са най-щастливите им мигове заедно?
Проучвайки темата имах възможност да задам, няколко въпроса на група родители:
Кога са най-доволни, че са родители? Кога чувстват удовлетворение от родителството? В кои ситуации им е хубаво с детето?
Въпросите ги затрудниха, защото изискваха кратки отговори, съдържащи есенцията на родителското щастие и очаквания. Отговорите бяха разнообразни и същевременно еднакви. На повърхността всички говореха за
страховете си, за грижите, здравето и задълженията
към децата си. Споделяха, че са щастливи, когато децата им правят това, което очакват от тях. Когато са послушни и внимателни в отношенията помежду си.
Посочиха за най-хубави ситуациите, в които децата са спокойни и изпълнителни, играят сами и нямат претенции. Само една майка каза, че детето ú я радва, такова каквото е без значение, какво прави или не прави, без условия само със своето съществуване. Това ме накара да се замисля:
доколко родителското щастие зависи от очакванията към детето
и това, което прави или не прави. Тези очаквания са най-големият стимул за развитие, но същевременно капан и пречка по пътя на родителската любов.
Детето ми е добро, послушно и изпълнително, отговаря на любовта ми с покорство и изпълнява изискванията ми. Детето е част от плана ми на родител и създател, “възвишен план” в много действия. То е не просто дете, а инструмент за лична реализация и смисъл в живота ми. Често очакваме то да реализира нашия неслучил се по-добър живот.
Децата от своя страна имат свои очаквания и планове за съвместния ни живот. В търсене на другата гледна точка попитах група младежи, вече пораснали деца, но все още несамостоятелни: Кога са най-доволни и удовлетворени от родителите си? В кои ситуации им е хубаво с тях?
Естествено бяха благодарни на своите родители за любовта, грижите и изпълняването на техните желания. Задоволяването на мечтите им, осигуряването на добър живот и стандарт. Натрапчиво се открояваше един общ отговор, свързан с оценката на родителската любов, измерена в материални стимули. Всички повтаряха едно и също:
Хубаво ми е с тях, когато изпълняват моите желания.
Приликите във взаимоотношенията родител – дете са поразителни в посока на взаимните очаквания да изпълняват своите желания.
Родителите желаят деца покорни и изпълняващи техните повели, а децата родители, които изпълнят всичките им желания.
Прочетете още: Щрихи от народопсихологията на българина като родител
Очевидно е, че и децата и родителите искат да реализират своите желания. Водещата сила на желанието е лепилото между родителя и детето. На практика никой, нито родителят, нито детето може да изпълни очакванията и желанията на другата страна.
Родителите, които са склонни да се наслаждават на компанията на децата си, без да обременяват общото преживяване с грандиозни планове и очаквания, имат реален шанс да преживеят родителското щастие. Останалите рискуват да се разочароват. Вероятно ще страдат и ще се изнервят от разликите между очакванията и възможностите, както и трудността да отговорят на всички желания.
Не можем да живеем без очаквания, но и прекомерните такива със сигурност ще ни сблъскат с изпитания. Затова оставам изводите на вас – доколко е добре да имаме очаквания и каква част от желанията ни да се надяваме нашето дете да задоволи. Както и колко да очакваме от самите себе си в задоволяване желанията на детето си.
