Как ролите променят характера на артистите

Ролите, които артистите играят, неминуемо се отразяват и на личността им, карайки ги понякога да забравят кои са. Гледайки от салоните на театри и кина, рядко се замисляме колко сложна е задачата им всъщност. Това изисква не само познаване на личната история на героя, неговите черти на характера, времето, в което се развива сюжетът, но и умение за цялостно преобразяване.

Добрият актьор може задълго да останете в роля, без да чувствате дискомфорт от това, че играе друг човек. Но

артистите понякога забравят да слязат от сцената

а онези малки различия в говора или нетипично нервното им състояние напомнят, че те все още не са напълно себе си. Няма начин, ако играеш Хамлет, рано или късно се разколебаваш.

Това ми напомня за една случка с известния оперен певец Марио дел Монако. Когато излизал на сцена, той често забравял кой е. Толкова се вживявал в ролята, че е бил неспособен да се владее. На генералната репетиция на Кармен той предупредил партньора си – големия български баритон Сабин Марков:

“Много ви моля, внимавайте на нашия дуел с ножове, защото, когато съм на спектакъл, забравям, че съм дел Монало и ставам опасен.”

И действително, в ролята на Хозе, Марио бил неузнаваем. Сабин Марков не взел думите му на сериозно и когато дошла въпросната сцена от 4-та картина, Дел Монако (макар и с една глава по-нисък) се нахвърлил върху него и го тръшнал здраво на земята.

Как е изпял спектакъла по-нататък, само Сабин си знаел. Но работата на актьора предполага смяна на психиката с тази на персонажа, когото играе. Той

изцяло трябва да се потопи в образа

и да остави личните си качества, желания и нужди и да стане друг човек. Неслучайно артистите често се губят в ролята, която им е поверена, и изпадат в състояние на кратковременно раздвоение на личността.

Канадският балетист Еван Маккий споделя, че е бил страшно запленен от ролята на Онегин в едноименния балет по музика на Чайковски, когато за първи път го гледал – едва 8-годишен. Толкова, че този персонаж го преследва през целия му живот и спомага за изграждането на характера и личността му. Много хора смятат, че балетът не изисква кой знае каква театрална подготовка и въплъщаване в роля.

За ансамблите това твърдение в известна степен е вярно. Но в балети като Дон Кихот, Жизел и в случая – Онегин, добре изиграните роли създават спектакъла и спомагат за разгръщането на сюжета. Защото те разказват история чрез тялото си. Танцът не е просто танц, а начин на споделяне. Години по-късно, когато Макий е вече изявен солист, е избран за ролята на Онегин. Това е трудна роля. Типичният добър герой, притежаващ само позитивни качества, се играе лесно и публиката му симпатизира. За

да бъдеш Онегин

обаче е необходимо да извадиш на показ най-тъмните си вътрешни конфликти, които живеят в теб. Тази роля помага на танцьора да навлезе по-дълбоко в собствената си същност и да открие неща, които не е предполагал за себе си.

Всеки има в живота си един духовен учител, който му помага да се намери и да стъпи на крака в трудни моменти. За Еван това е хореографът Глен Гилмор, с когото работят в Националния балет на Канада. Именно той го учи на това как да “слага повече гориво”, за да постигне по-голямо въздействие чрез тялото си. Затова спомагат и появилите се неприятности в личния му живот и то в момент, когато кариерата му върви бързо нагоре. Еван

трудно балансира между живота на и извън сцената

Тогава разбира, че изпълнението на конфликтни роли има своите предимства, надхвърлящи простото наслаждение от играта. Въплъщавайки се в множество различни по характер персонажи, той открива своята най-бляскава, най-зла, най-изгодна, най-конфликтна, най-безсилна и най-силна версия.

“Опитвайки се просто да бъда всеки от героите си, без никакво разкрасяване и вмъкване на елементи от личния си характер, мога да съм отражение на героя си. След всяко шоу, сякаш съм на път”

– споделя Макий.

В Ромео и Жулиета на Алексей Ратмански нещата са съвсем други. Тук хореографиите са съставени от движения, които символизират люлеенето и замайването от първата любов, вътрешния вихър и психологически хаос, които съпътстват хората по време на една такава любов. Героят на Маккий – Ромео, е много чист и лиричен, предполагащ съвсем различна игра. Но за артистите да са изцяло потопени в ролята,

може да бъде опасно

тъй като емоциите, които пораждат у себе си, се отразяват на състоянието на техния организъм. И докато любовта възвисява духа и кара хората да трептят с положителни вибрации, чувства като гняв и ревност са способни да се отразят на психическото здраве. Ролята трябва да научи артиста да контролира своите емоции така, че да не рефлектират върху тялото му. Актьорът е микс от изиграни роли и ако оставя всяка от тях да го владее, това ще го съсипе.

Уейн Макгрегър е първият хореограф, който подтиква Еван да се замисли за това, какво се случва с мозъка му, докато танцува. Той задължително обсъжда всяка роля с танцьорите си, за да прецени кой е най-подходящ за нея, а и за да помогне на артистите да разберат задачата си в спектакъла по-добре. Еван дори се среща с невролог, за да научи, какво всъщност се случва с мозъка и тялото на танцьора, когато

живее в друга личност

и се опитва да бъде максимално автентичен физически и психически. Благодарение на танца, той разбира връзката между тяло и психика, както и че играта на сцена може да бъде своеобразна когнитивно-поведенческа терапия. Тя променя моделите на връзката с реалния свят, като кара артистите непрекъснато да преоценяват личността си и да актуализират възприятията си.

Това им помага в разбирането на собствената истина и истината на другите, помага им и да ги пресъздават на сцена, което е идеята на изкуството. Когато артистите живеят с героите си, те забравя за трудността на арията, монолога, хореографията. Те вече не пеят, не говорят, не танцуват. Те играят и пренасят зрителите в историята, която разказват. А когато завесата се спусне, две сълзи в очите на зрителя са тяхната най-голямата награда.

Вижте още… Боряна Петрова – за балета като сбъдната мечта