Разследващият журналист и изледовател Росен Тахов тръгва по следите на една от най-големите мистификации в българската история – убийството на Христо Ботев. Официалната версия, че войводата е застигнат от вражески куршум, не издържа дори елементарна проверка в запазените архиви.
Това установява Росен Тахов и решава да стигне докрай в разплитането на заговора. За читателите на Lifebites.bg журналистът разкрива подробности за своето историческо изследване, обобщено в книгата му Убийството на Ботев.
Г-н Тахов, в учебниците по история пише, че българският революционер Христо Ботев е пронизан от вражески куршум и загива във Врачанския Балкан. Какво ви накара да се усъмните в официалната версия?
Официалната версия е “официализирана недостоверност”. Убийството на Христо Ботев е от големите загадки в националната ни история. Периодически се появява по хълмовете на времето. Остри полемики са се опитвали да извадят истината на светло. Грамада от лъжи обаче я затиска в мазето на миналото. През социализма
гибелта на Ботев беше сакрализирана
Съмненията за братоубийство станаха табу, остана само героиката. След демократичната промяна драмата във Врачанския Балкан отново влезе в общественото пространство. Моята книга е опит да се отговори на въпроса: Свой или чужд е застрелял поета?
Как успяхте да сглобите парчетата от сложния пъзел след толкова много години?
Най-трудно беше да се отсее истината от лъжата. На Ботевата гибел присъстват петима четници, Освобождението доживяват трима. От тях Сава Пенев тайнствено мълчи, а Димитър Тодоров-Димитрото става подгласник на Никола Обретенов. Той пък посвещава живота си в укриване на истината.
Обретенов се самообявява за меродавен източник. Който се изказва по въпроса, е длъжен да се консултира с него. Обретенов определя правдата и кривдата. Онези, които не го сторят, са поучавани и поправяни.
През 1926 г. например Димитрото сочи, че Христо Ботев е прострелян в главата, а не в гърдите. Обретенов го упреква, че е допуснал груба грешка.
“Веднага намерих захвърлените бележки, които съм писал преди около 20 години и в тях аз намерих, че Ботев наистина е ударен в гърдите, а не в челото”, извинява се Димитрото. Записал си е да направи справка, ако забрави…
След Освобождението Димитрото е директор на софийския затвор Черната джамия. Ако беше жив Ботев, там щеше да лежи Обретенов!
Разкажете ни за усещането да бъдете детектив в дебрите на историята?
Марк Твен казва, че работа е всичко онова, което не е хоби. Литературен детектив не е нито професия, нито хоби. Това е вътрешна потребност да проучваш архивите, старата периодика, спомените на съвременниците. Да подреждаш “пъзела”, за който стана дума. И когато се получи, усещането е невероятно.
И най-важният въпрос: Кой и защо убива Христо Ботев?
Христо Ботев е жертва на заговор в четата. В него участват членовете на щаба Никола Обретенов, Георги Апостолов и военният командир Никола Войновски. Като апостоли в Трети Врачански революционен окръг, Обретенов и Апостолов е трябвало да подготвят народа за бунт. Вместо това дезертират във Влашко.
На 17 май 1876 г. четата слиза на козлодуйския бряг и намира обезлюдена земя. Цялото мъжко население се изпокрило. Ботев очаква да се присъединят хиляди, а няма кой да им донесе вода.
“Това ли ви е народът, който ни чака с отворени обятия?”, пита войводата двамата лъжеапостоли. Войновски пък търси обяснение директно от Ботев. Поетът реагира като го сваля от поста. Така
съзаклятието е изградено от мъст и страх от възмездие
На 20 май привечер Христо Ботев е застрелян под връх Камарата. С два куршума – в сърцето и главата. Вторият изстрел е контролен, както го правят професионалните убийци!
[Прочетете още… Третият братовчед на Ботев Иван Печев: Живот сред боклуци]
Защо официалната версия за смъртта на войводата е съвсем различна?
Фактите са подметени под черджето заради зле разбрано патриотарство. Васил Левски не е снишен от това, че е предаден от българи. Христо Ботев няма да стане по-малък, ако свой е натиснал спусъка. Обратното – тези гиганти се извисяват над ония, които се повдигат на пръсти, за да стигнат коленете им.
При Лесково кладенче четата отсяда да почине и да се нахрани. Взема агнета от кошарата на Димитър Мазната. Докато ги пече, се появява потеря. Овчарят тича и иска пари. “И аз съм дошъл народ да освобождавам!”, възкликва Ботев.
Какво си помислихте, когато сложихте точката на последното изречение в книгата?
Че вероятно официалната историография традиционно ще изригне: “Защо цапаш, Тахов! Защо мърсиш национална светиня!” Всъщност в книгата няма и един препинателен знак срещу Христо Ботев.
Искам да Ви върна към една предишна ваша книга – Големите парламентарни циркове. Коя е любимата Ви история от бурния живот на родните депутати, описани в нея?
Големите парламентарни циркове е хроника на скандалите в Народното събрание. На големите циркове, защото ако се включат и малките, ще стане многотомна поредица.
Българският парламентаризъм започва с резил. След като е предаден от българи, смъртната присъда на Левски е подписана от българин. Иванчо Хаджипенчович парафира документа.
“Няма по-достоен от Иванчо!”, отсичат русчуклии през 1879 г. и го пращат в Учредителното събрание. Иванчо сменя феса с калпак, сваля турските ордени от сетрето и потегля за Търново. Тук намества достолепната си снага в залата на събранието.
Заедно с още 228 народни представители той полага темелите на българската държавност. Уникалният автограф на Иванчо стои на две места в нашата история. Под смъртната присъда на Васил Левски и под Търновската конституция.
И днес българските политици обичат да кичат портрета на Ботев в луксозните си кабинети. Имате ли обяснение защо го правят?
Малцина знаят, че в първите години след Освобождението Христо Ботев е отричан. През 1888 г. излиза биографията на Захари Стоянов. Просветният министър Георги Живков настръхва. Среща автора и се нахвърля върху него: “Каква книга си написал за Христо Ботев? Не го ли знаем какъв вагабонтин беше той?”
Скоро обаче силните на деня проумяват, че не могат без Ботев. Всяка партия започва да дърпа за пешовете смаяния поет. Иска да го пришие към себе си и докаже, че има титаничен предшественик. “Наш е!”, скандират отляво. “Кощунствате, наш е!”, надвикват ги отдясно.
Така е и днес. Закачат портрета на Ботев в луксозните си кабинети. Но достатъчно високо, за да не могат да го погледнат в очите. Дори като се повдигат на пръсти!
