60 дни, 10 държави, 20 хиляди километра – това е само сухата статистика от тазгодишното приключение на Руско Русков, който потегля сам със своя мотор по Пътя на коприната. Вече ви разказахме за първите впечатления, културния шок и най-екстремните приключения на пътешественика.
Онова, което все още не знаете, е, че българинът пресича цял Узбекистан, без да намери и капка бензин по тамошните бензиностанции. Как тогава преминава държавата, която в по-голямата си част (към 400 км) е пустиня? Предстои да ни разкаже самият Руско.
Преди да стигне до патовата ситуация обаче, той първо трябва да прекоси Туркменистан. Където,
извън столицата Ашхабад
пътят е в окаяно състояние.
„В Ашхабад все едно влизаш в град от бъдещето. Спирките на градския транспорт са с климатик и във флуидни архитектурни форми. Толкова е футуристично. Сградите са от мрамор, през нощта всичко е осветено, градът е пораснал много“, описва Руско туркменистанската столица, в която преди години е идвал на олимпиада по информационни технологии.
“Веднага щом излезеш от града, всичко това свършва. Хората живеят в голяма мизерия и като цяло, столицата е град за показ. Пътят извън нея е в окаяно състояние. Много е разбит и или караш бавно през дупките, или бързо, за да летиш над тях. Ако пуснеш газта, се забиваш и пукаш гума. Срещнах коли, които си бяха изпатили точно така. В памирската част асфалтът дори свършва.”
Пустинен е пейзажът и през по-голяма част от пътя на Руско през Узбекистсан. На картата му този район е отбелязан с бензинови колонки и с
потънал кораб
Вторият е знак за тъжната история на Аралско море – безотточно езеро, което днес е почти пресушено.
“От бившето пристанище Муйнак, където нощувах няколко вечери, до най-близката част на морето в момента са около 150 км”, обяснява мотористът. “Езерото е умишлено пресушено с икономически цели и в момента е територия за нефтодобив основно. Тъжното е, че сте на брега на някогашно море, на който са и останали кораби, а на километри напред се разхождате по пясък.”
По-големият проблем, поне за Руско и неговия мотор, е бензинът в Узбекистан. Там той просто не се продава! „Отиваш на бензиностанция, чакаш два дни, редиш се на опашки с часове, а бензин не идва. От там започва търсене по черни пазари и наливане в бутилки.“ Дори местните не могат да обяснят защо имат
бензиностанции без бензин
„Една от причините е, че в Узбекистан той е толкова евтин, че е по-изгодно да бъде изнасян. Има някаква квота, която е към хиляда-две хиляди литра на седмица, зависи колко е голям градът. Тя се разпределя между местните и при повече късмет отива на някоя бензиностанция, на която чакат 50-100 коли. Или отива на черния пазар.
Аз нямах късмета да заредя нито веднъж на бензиностанция. Всеки път беше чакане, чакане, чакане. И ходене от врата на врата, където излизаха едни хора с едни бутилки. В един случай бутилките миришеха на керосин, друг път на нафта, на бензин – нито веднъж. Нямам идея как двигателят на този мотор издържа!“
Интересен факт е, че ако сте в Узбекистан
с по-нов мотор
като на Руско, и той се повреди, най-близкият сервиз е на около 4000 км. За да стигнете до там, трябва да минете няколко граници.
Питаме го за този казус. “За щастие, всичко мина добре. Носех си допълнително добавки – мотористите знаят, има как да се подобри положението.”
Ако ведрият подход на Руско ви изненадва, може би трябва да чуете от него цялата му философия за сигурността на път. “Докато караш, не си мислиш “Ако нещо се случи…” Веднъж паднах, моторът ме заклещи, но станах и продължих. Човек може много да издържи. Тук всички сме свикнали да се притесняваме за всичко. Страхът е главна движеща сила.
Разбира се, и аз се притеснявах, като потеглих на това пътешествие. Затова и избрах да ползвам проследяващо устройство. То уж има опция за
международно спасяване
Но се оказа, че не трябва да си над определена височина, или на черен път, за да действа, а в Иран не работи по принцип. Единствената екстра е, че майка ти знае къде се намираш,“ смее се българинът, който дори получил съобщение от своята: “Като гледам къде си, май тази вечер ще къмпингуваш.”
В началото на обиколката си той се притеснява и да оставя своя мотор навън през нощта. “Но се оказа излишно. Нищо не ми откраднаха. В тези държави законите са много сурови и рядко се краде. Единственият проблем, като оставя мотора непокрит, е, че на секундата се появяват 100 човека да се катерят по него, да го оглеждат и снимат. Освен устройството за проследяване, носех със себе си апарат с 3 обектива, GPS, който се оказа излишен (ползвах телефона), лаптоп (огромни благодарности на Lenovo за него). Взимах нощем при мен чантата само с тази техника. Другия багаж оставях по мотора.”
Руско ще запомни Узбекистан и покрай това, че тъкмо там той се насочва
към хостелите
“Отначало предпочитах да съм сам в стая. Но към края умишлено търсех да спя в общите помещения, защото така срещаш много шантави хора. Научаваш и много информация за това, какво те очаква по пътя напред.
Оказа се и че доста местни ползват хостели, докато работят на дадено място далеч от дома, защото спането им излиза евтино.”
Така за пореден път мотористът осмисля защо е потеглил на това приключение.
“Срещаш нови хора, комуникираш с тях на много чисто ниво, без по никакъв начин да се сравнявате – къде сте, какво работите и т.н. Хората са много позитивни навсякъде. Много по-добри са от това, което си мислим по принцип. Човещината е все още запазена. Що се отнася до очакването, че по тези места правиш крачка назад от цивилизацията – нищо подобно. Нощувал съм при номади, които си цъкат телефоните, докато си пасат козите.”
Сред новите приятели на Руско
са и куп пътешественици. Тръгнали, като него, да опознават тази екзотична част от света.
“Най-много срещах швейцарци, германци, англичани, предимно хора от северните европейски държави. Забелязах, че повечето пътуващи са или много млади, тъкмо завършили университет, или вече пенсионирали се.”
Момчето с бензин в кръвта завързва истински приятелства дори на 3800 м надморска височина, в последния град от Таджикистан преди границата с Киргизстан. Оказва се заклещен в него, повален от височинна болест.
“Преди това се бях качвал най-много на Мусала”, казва Руско и признава, че е подходил глупаво. “От Хорог – град в средата на Памир, все още в Таджикистан, се започна голямото изкачване на планината. Асфалтът беше добър и тъй като допреди това бях карал по разбит път, се почувствах като на рали. За час и нещо се изкачих с мотора от 2200
на 4300 м височина
Останалите карачи, които срещнах по-късно и нямаха проблеми с височината, бяха избрали друг маршрут, при който са изкачвали по 500 до 1000 м на ден.
Аз още на 3600 м започнах да получавам свиваща болка в сърцето, която се превърна в болка в главата и накрая, към 4000 м – и в очните ябълки. На 4200 м, усетих, че погледът ми е замъглен, едва държа кормилото.
Разбрах, че нещата са сериозни. И се оказах заклещен в един град – Мургаб, който е на 3800 м. Като влязох в него, започнаха истинските признаци на височинната болест. Отнемаше ми 15 минути да измина 150 м, едва гледах, дишах тежко.”
През повечето части на Памир българинът кара сам. Ала Мургаб е последният град преди пресичането на границата с Киргизстан. И там се събират доста пътешественици.
“Там се запознах с едни баба и дядо от Словения. Те ми разказваха за
черногорския фитнес
– бездействаш толкова много, че да почне да те боли навсякъде. Така прекарах височинната болест. Цял ден на една маса, пих черен чай, идваха различни хора да си приказваме. Сутринта започнах сам, а вечерта бяхме 14 човека на масата.”
Приключението на Руско продължава веднага след възстановяването му. Следващата държава – Киргизстан, посочва като една от най-запомнящите се, наред с Иран, за която вече ви разказахме.
“Киргизстан предлага уникален микс от природа – планини и езера. Едно от най-хубавите места в централна Азия. Там голяма част от природата е на височина между 2 хил. и 3 хил. м, а на 3 000 м все още има зеленина. По-нависоко, има само скали, както е в Памир. Но пък тъкмо в Памир българинът среща хора,
обиколили света със скутер
“Двама! А аз, сам с моя мотор, който е 1300 кубика. Всичко опира до желанието. Това е, което научих.“
Още уроци от невероятното пътешествие на Руско, ще споделим скоро, с историята на неговата подготовка за Пътя на коприната. Сега, към финала на тази част, тепърва го очаква безкрайно дългото прибиране към дома през Казахстан, Русия, Украйна и Румъния. От него мотористът си спомня правия път от по 600-700 км без никакви завои. И един страхотен ден в Русия:
“Мой приятел стана баща, а родителите му живеят в Русия, на няколкостотин километра от маршрута ми. Промених плановете, за да ида да ги видя и да полеем внука им. Водката се вадеше постоянно от хладилника.”
Най-дългият му ден, прекаран на неговия мотор, е от 1200 изминати километра. “В момента, ако тръгна, ще ми е невъзможно да ги изкарам. Факт е обаче, че това беше накрая, при самото ми прибиране. Вече имах тренинг от 50 и няколко дни на път.”
