На 6-и септември България отбелязва една от най-паметните дати в своята история – Съединението на Княжеството и Източна Румелия. То се случва през 1885 г. и редом със създаването на Българската екзархия и обявяването на независимостта през 1908 г., може да се нареди на върха на най-значимите постижения в историята на народа ни. За разлика от други паметни моменти, като Освободителната война или Балканските войни,
Съединението е собствен подвиг на българския народ
Извършен против установеното от Великите сили статукво и без пряката подкрепа на нито една друга страна. В този смисъл мнозина смятат, че именно Съединението би могло да се чества като национален празник на България.
В първата част на текста ви разказахме за обстановката, предшестваща това изключително събитие. Как нашият регион е бил възприеман като Дивия Запад на Европа. И как още в края на 1876 г. на Цариградската конференция Великите сили взимат решение да разделят България на две части. Османската империя обаче не е съгласна и това прави войната с Русия неизбежна. След Освобождението знаем – България все пак е разпокъсана. И това създава преките условия за
Съединението
Идеята за създаване на съединено българско княжество се появява веднага след като стават ясни клаузите на Берлинския договор. Обединяването на двете български държави – зависимото Княжество и автономната Източна Румелия, се издига до първостепенен елемент от обновената национална идея. А целта на новата национална идея вече е освобождаване на цялото българско землище.
Логично, дейците в Румелия са по-активната половина от съединисткото движение. Столицата Пловдив се превръща бързо в идеологически център на идеята за национално единение. Успехът на руската дипломация, която не позволява въвеждане на османски войски в Румелия, е безспорно един от благоприятните фактори, спомогнали за развитието на доброволчески движения. Те са останали в историята като “гимнастически дружества” (нещо като дядото на спортните/фитнес клубове от XIX век). В тях освен физическата подготовка за здраве, мъжете се обучават на стрелба с пушка и се извършват
прости тактически маневри
Всички тези дружества се ръководят от мрежата от комитети Единство, основани паралелно в Княжеството и Румелия. В тях активно съдействат водещите политически и културни дейци от онази епоха.
Друг ключов фактор за бъдещия успех на Съединението е, че източнорумелийската милиция е почти напълно доминирана от български кадри. А те са сред основните носители на идеята за обединение на двете Българии.
В Княжеството идеята за Съединение е непрекъснато на дневен ред, но реализирането ѝ се отлага във времето. Първоначалната грижа на младата държава е да създаде своите административни структури и да се погрижи за националната си сигурност. Това става чрез създаване на армия и полицейска служба. Впоследствие амбициите на Александър Батенберг да управлява България без ограничения от страна на парламента, както и грубото
вмешателство на Русия
в българската вътрешна политика, допълнително отлагат реализацията на съединистката идея. Нещо повече, Русия дава ясно да се разбере, че е против прибързана (според нея) промяна в статуквото, установено в Берлин. От руска гледна точка, подобно нарушение застрашава собствените ѝ успехи, постигнати както в Черноморието, така и в Кавказ. Петербург се стреми да запази и добри отношения с Австро-Унгария. Виена гледа с неодобрение на местните национални идеи на Балканите. Тези идеи макар и косвено заплашват собственото съществуване на Двуединната монархия. От българска гледна точка пък случването на Съединението е въпрос, за който понятие като “твърде скоро” е недействително.
През пролетта на 1885 г. в Пловдив се формира Българският таен централен революционен комитет от Захарий Стоянов. С това съединисткото движение навлиза в своя финален етап. Стоянов и съратниците му бързо установяват връзка с местните полицейски и военни структури в Източна Румелия. Става въпрос за жандармерията, командвана от капитан Райчо Николов (опълченец и ветеран от Сръбско-турската и Руско-турската война и автор на първия военен устав на Опълчението) и източнорумелийската милиция с нейния командир майор Данаил Николаев (спечелил си впоследствие прозвището Баща на българската пехота). Николов и Николаев бързо налагат мнението, че
покушенията и четническите тактики
използвани през 70-те години са отживелица. Според тях, за да се постигне успех, трябва да се действа чрез армията и жандармерията. И освен това да се привлекат генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич и княз Александър Батенберг.
Князът е спечелен за каузата на 29-и август в Шумен, където се среща с Димитър Ризов и Сава Муткуров, които представляват съединистите. Няколко дни по-късно Данаил Николаев мобилизира пловдивските войски под предлог, че провежда учение. Събитията се развиват с главоломна скорост от 5-и септември насетне.
Първо в Пазарджик избухва бунт, при който градът попада под контрола на съединистите. Бунтове избухват и в няколко съседни на Пловдив села, откъдето чети поемат към румелийската столица. Там министър-председателят на Румелия Иван Гешов иска разрешение от руския консул
да финализира Съединението
Категоричният руски отказ принуждава Гешов да мобилизира градската полиция и да я насочи срещу бунтовническите чети, които напредват към града. В нощта на 5-и срещу 6-и септември, Данаил Николаев влиза с частите си в Пловдив и заедно с местните полицейски звена, които не се подчиняват на правителството, обявява Съединението на Княжеството и Румелия. Два дни по-късно, изправен пред свършен факт, проруски ориентираният премиер в София Петко Каравелов се задейства заедно с Александър Батенберг да завършат делото, започнато в Пловдив.
На осми Александър Батенберг се обявява за княз на Северна и Южна България, а ден по-късно князът пристига в Пловдив и назначава ново правителство, оглавено от трима комисари. На 11 септември парламентът в София одобрява предприетите мерки, гласува мобилизация на княжеските войски и оторизира изпращане на армията в Румелия за защита на провинцията от евентуална османска интервенция.
Защитата на Съединението
Логично, първият опонент на Съединението е Османската империя. Истанбул заплашва България с интервенция, но намеренията на султана и неговото правителство са контрирани от категоричната намеса на Великите сили. Последните не могат да допуснат война между империята и княжеството. Изправена пред свършен факт, Русия заема позиция, че не може да се търси възстановяване на старото статукво. Но също така заявява, че Александър Батенберг е неприемлив за владетел в София.
По тази причина Петербург първоначално не оказва активна подкрепа на София. Великобритания, от друга страна, прави всичко възможно, за да подкрепи Батенберг, надявайки се чрез него да ликвидира руското влияние в България. Франция също се намесва с идеята да озапти османците и да ги отклони от намеренията им за изпращане на войски в Румелия.
Докато всички очи са втренчени в Тракия, Австро-Унгария решава да изиграе своята сръбска карта. Виена, която се опитва да пренасочи сръбските национални интереси от Босна към Македония, подтиква крал Милан Обренович да атакува България. Така той да направи опит да задоволи сръбските претенции за териториални компенсации, които Белград заявява веднага след Съединението.
През октомври 1885 г. в Истанбул е свикана конференция. Сърбите обаче не успяват да реализират претенциите си на нея. И това ги подтиква да мобилизират войските си и да обявят война на България на 2-ри септември.
Изненадваща ли е тази война?
Всъщност не. Сръбски войски нахлуват в Трънско още на 27-и септември, но са отблъснати от пограничните български части. Следва второ нарушение на границата в края на октомври, което също е отразено. Междувременно Милан съсредоточава основните си сили по границата с България в Пиротско. Втора сръбска военна формация е изпратена към Видин. Общо сърбите разполагат с 64 хил. души армия, която впоследствие ще нарасне до малко над 100 хил.
Всички тези приготовления несъмнено са известни на българското правителство и военни, но сред тогавашните кръгове битува наивната идея, че сърбите не биха започнали война срещу “братски, православен народ”. Изтеглянето на руските офицери от българската армия точно преди войната всява допълнителен смут в нашите войски. Въпреки това, България разполага с около 100 хил. войници и доброволци, като тази бройка ще се увеличи с още няколко десетки хиляди до края на войната.
Без да описваме хода на военните действия, е редно да отбележим несъстоятелността на
мита за войната на “капитаните и генералите”
Всъщност, сръбската армия е по-зле обучена, по-малобройна и по-зле въоръжена от българската. Разликата в чиновете на офицерите не отразява реалните различия в качеството, като българските “капитани” са далеч по-компетентни от “генералите” на Милан, често назначавани по линия на лични познанства и услуги. Единственият шанс на Сърбия за успех е да изпревари прехвърлянето на българските воини от Тракия. След сръбския провал при Сливница, изходът от войната става въпрос на време.
Под натиска на Виена, България подписва мир със Сърбия. Той не води до изменения в границите, но циментира българското Съединение. Окончателно дипломатическото утвърждаване на българското единение завършва през 1886 г. с подписването на Топханенския акт (24 март 1886 г.). Съгласно него България и Източна Румелия се съединяват в персонална уния. Това значи, че до 1908 г., що се отнася до международното право, България продължава да се състои от две отделни части. Де факто, администрацията на Румелия е слята с тази на Княжеството още същата година.
Съединението на Княжеството и Източна Румелия
слага край на първия етап от борбата за национално обединение, започнала след Берлинския конгрес. България се издига като най-голяма и силна сред балканските държави и това предизвиква вълни на завист и враждебност в останалите балкански столици. И Сърбия, и Гърция, и Румъния считат, че интересите им са накърнени от разрастването на България и че в бъдеще трябва да бъдат потърсени компенсации. Успехът над Сърбия и триумфът на Съединението, уви, създават една сериозна заблуда сред политиците в София, които започват да вярват, че само Османската империя стои на пътя на българския национален интерес.
