Аз съм на 27 години – с моите връстници сме рожби на постсоциалистическия бутафорен преход. Едно объркано, може би донякъде разумно поколение, което въпреки неистовите си опити да живее модерно и универсално, понякога всячески се старае да се връща към своите корени и да пази българското. То има нужда да се откъсне от запрашения град и вечния дефицит на качествен въздух и хоризонт… и да поеме глътка спокойствие и чистота.
С тази идея наскоро пътувах в провинцията за почивните дни. Оттогава до днес не спирам да мисля за
гинещите български села
които скоропостижно се обезлюдяват и пустеят. Като стари тъжни самотници, които кротко чакат края си. По данни на Статистическия институт близо 170 села са останали без нито един жител. Ежегодно Министерски съвет заличава с постановления поне по 2 села от картата на България.
Мира не ми дава гледката, която се загнезди в съзнанието ми по пътя. Мизерията и пустошта в някои райони на Северозападна България са като лоша карма, която изплащат невинни – нашите родители, деди, изстрадалия от немотия български народ.
Тази област на страната е всичко друго, но не и европейска. Само човек, който пътува може да си даде сметка каква е реалността извън илюзорното градско мислене. Много често хората, които прекарват времето си основно в големи населени места, са в неведение каква е истината по някои георгафски ширини.
И така, докато се вглеждах в рушащи се постройки и мършав добитък си спомних за мириса на прясно боядисаните с вар стени в къщата на прабаба ми, изникна ми картина на селския труд в топлите дни на юли и август. Дори най-големите горещини не отказваха старците да копаят.
Като на филмова лента – сено, каруца, магаре, петел, домати-сирене-хляб, изпраните с домашен сапун забрадки на бабичката, които тя простираше в строг ред и по цвят…
Вероятно има и доста възрастни, които са избрали да останат по родните си места – все пак камъкът си тежи на мястото. Но тогава осъзнах, че новата генерация, поколението на моя невръстен син, може би няма да усети вибрациите и посланията на моето детство. И причината ще бъде съвсем прозаична – с такъв темп на топене, скоро няма да останат живи селца, в които да летуват хлапета. Защото баби и деди търсят спасение и препитание извън тези предели, а въпросните китни местенца все повече наподобяват запуснати във времето площи.
Днес пенсионерите са тероризирани от дерибейства и нестихващи кражби. Местните власти отдавна са атрофирали и нямат ресурс да опазят българското село от ширещата се битова престъпност. Няма мотивация, защото няма и пари, които да накарат старците да останат, за да посрещат внуци. За този процес сериозна вина имаме и ние –
вечно заетите, работещи, свръхмодерни и мобилни родители
които сме обърнали гръб на тишината и сме съсекли връзка с природата.
На връщане към София се мъчех да си дам надежден и убедителен отговор защо самата аз съм допуснала това отдалечаване. Защо не пътуваме по-често, вместо в почивните дни да разхождаме детето в бледи имитации и фалшификации на природа, каквито са градските паркове.
И обещах да се поправя през октомври.