Наскоро пътувах до едно от седемте чудеса на света. Не се снимах пред него. Позирах тук-там наоколо, но в ключовия момент оставих телефона в джоба си. Лиших се от селфито. За разлика от тълпата туристи. Всеки от тях беше зает да се самоснима и малцина забелязаха пластовете история, страничните пътечки или идващия дъжд. Аз пък забелязах колко карикатурно изглежда новата селфи култура пред една хилядолетна такава.
Ако можехме да се върнем назад във времето и се наложеше да обясним на хората от миналото как изглежда бъдещето, какво щяхме да им кажем? Че се разхождаме насам-натам с едни малки устройства, не по-големи от дланта, които имат силата да ни свържат с цялото човешко знание. А ние ги използваме, за да се снимаме по цял ден и да споделяме кадрите с хора, които не познаваме. И че когато стягаме багажа за някъде, сред нещата, които треперим да не забравим, е
селфи стикът
Макар да сме по-свързани помежду си откогато и да е било в историята, все по-малко се интересуваме от другите. Освен когато ни вълнува какво мислят те за нас.
Сближаването ни раздалечи. Направи ни антисоциални.
Фройд е описвал този парадокс като “дилемата на таралежа”. Защото ние, хората, сме като таралежите през зимата: искаме да се доближим повече един до друг, когато ни е студено, но не можем да скъсим разстоянието прекалено, без да се нараним с бодлите си. Или със селфи стиковете.
Не че това е непременно лошо. Да поставиш себе си в центъра на вселената може да е нескромно и невъзпитано, но не е неестествено. Ако ви покажат снимка на класа, къде първо ще погледнете? Разбира се, че към себе си.
Нещо подобно установил и нюйоркчанинът Майкъл Розенблум един ден на Таймс Скуеър. Хиляда души се бутали пред едно от огромните пана-монитори и се взирали в него.
“Обикновено игнорирам тълпите тук, но е рядка гледка да видиш хиляда души да зяпат в една и съща точка”, обяснява Майкъл. Това, което било грабнало вниманието на множеството: гигантска видео стена, която вместо да излъчва реклами, показвала видео в реално време на самата тълпа. Взираща се в екрана.
Нарцистично? Може би
Но не насочвайте укорителни погледи (и камери) само към новото поколение.
Вместо това, да разгледаме и други ретро снимки. Например от специалните семейни поводи, като кръщене или рожден ден. Да отидеш на фотограф, за да отбележиш с общ или личен портрет събитието, е било цял ритуал. Още повече време са отнемали портретите и автопортретите на художниците по времето, когато фотоапаратът не е бил измислен. Ала хората все пак са го правели. Замръзвали са, позирайки, за да се впуснат в едно артистично изучаване на самите себе си.
Селфито – тогавашното и сегашното
може и да е израз на някакъв ужасен нарцисизъм. А може пък ние да не долавяме съвсем смисъла му. Значението му. Което не е в мястото, попаднало пред смартфона ни. То е във факта, че ние сме на това място. Нуждата да увековечим момента. Тя взима превес над изживяването на случващото се в същия този момент.
Защо го правим? По същата причина, по която са го правили и предците ни, драскали по скалите онова, пред което днес се снимаме: За да видим кои сме, къде сме, какви сме.
Многопластово самоизучаване
И спонтанен инструмент на егото. На порива да извикаш: “Аз съм тук и съм щастлив!”
А после ще бъда някъде другаде. Защото, ако някогашният Нарцис се е прехласвал по отражението си в реката, днешният му наследник препуска край брега ѝ в търсене на нови локации, от които да надникне към себе си. Ерата на самоснимането става двигател на движението и самоинициативността.
Или, както казва Филип Рот, целта на артиста, който пише или показва себе си, не е да се самовъзвеличава, а да се самоопознава. Дори когато това познание е – като в случая на селфи маниаците – че винаги има място за още едно селфи.
И нека е така! Все пак, освен в ръцете на паразитиращи самовлюбени ала-Ким-Кардашиян, смартофините днес са средство за изразяване и на много креативни личности. Няма лошо да ги превърнат в част от ритуалното си търсене на собствено място край реката. Стига да не наежват стиковете си пред лицето ми, докато се наслаждавам на гледката.
