Темата за личния пример е много коментирана и превъзнасяна и често не без основание.
И макар всички да знаем каква е неговата сила, това не може да ни спаси от един твърде човешки и разностранен капан. Капанът на това да си наясно кое е редно и трябва да сториш, но да нямаш сили, време или достатъчно желание да го направиш.
Като родители често знаем кое е принципно правилното поведение, но като носители на човешките си слабости
невинаги можем да сме последователни,
предвидими и логични в родителстването си
Осъзнавайки своите слабости, естествено, искаме да предпазим децата си от тях. Днес животът ни се движи на големи обороти и често се отдаваме на инерцията му. Редуваме периодите на съзнателност с тези на несъзнателност. Има такива, в които се стараем и като родители сме добър пример за нашите деца. Както и други, в които сме толкова изморени, заети със себе си, че въобще не мислим за това как изглеждаме отстрани и какъв модел за подражание сме за малките си наследници.
Всичко това е естествено и твърде човешко. Не бива да изпитваме чувство на вина, но и не бива да пренебрегваме силата на личния пример. Искаме или не, осъзнаваме или не, той е решаващ при избора на поведение за нашите деца.
Обичайно в ранна възраст децата смятат своите родители за всесилни, идеални, почти съвършени. С порастването и активното социално включване детето общува с повече възрастни и започва да открива слабостите на своите родители. Въпреки че прекрасно знаем как действа личният пример, понякога упорстваме и вместо с действия, се опитваме да убеждаваме малчуганите с логични и красиви думи, очаквайки те да ги мотивират и да доведат до правилния избор на поведение.
Каквото и да говорим на детето, колкото и добри оратори да сме, трябва да признаем едно:
най-убедителен си остава начинът на живот, който водим
Нашите постъпки, нашите мисли, приведени в действие… или липсата на такива. Да не забравяме, че имитацията е основна социална форма за заучаване на поведение от страна на децата.
Не бива да очакваме от тях да учат единствено по формалния начин. Неформалното учене, основано на опита и наблюдението, често пъти развива по-добре детския потенциал за самозащита и самоконтрол пред изкушенията.
Как изглежда личният пример на едно делнично ниво?
Обичайна драма е, когато си позволяваме (а понякога дори попрекаляваме) със сладкото, газирано или друга вредна храна, но ги забраняваме на детето си. Ако ние самите често бъркаме в буркана с течния шоколад, не е честно да забраняваме това удоволствие и на него.
Има последователи на крайни позиции, които никога не позволяват на децата си да ядат чипс или да пият кока-кола. Тези родители са горди с „постиженията си“, но подобни постижения са краткотрайни, когато се градят на забрани и лишения. Децата приемат примера и отношението към живота, храненето и общуването с другите, които им даваме, а не забраните, които им налагаме.
Трябва да не забравяме, че ако сме склони да полагаме лични усилия да излизаме извън познатите си граници като личности и родители, това ще ни обогатява с нови впечатления и не рядко нови умения. Това е и нещото, което ще ни поддържа свежи и гъвкави.
Колкото сме по-живи, толкова по-дълго ще се чувстваме добре в кожата си и децата ни ще изпитват интерес към нас
Това, разбира се, е трудно и изисква усилия, но колкото и малко такива да положим, те със сигурност ще ни се върнат като добро самочувствие, адаптивност, информираност, креативност и оптимистичност към живота.
Какъв е изводът от всичко написано по-горе?
Като родители трябва да се възползваме максимално от краткото време, през което детето ни вижда като идеални, търси ни и се стреми да ни подражава. Ако посеем семената на добрия пример, стил, морал, поведение, хранене и т.н. в този период, после ще се радваме на добра реколта от качества и умения. Разбира се, всеки сам решава какво да избере за себе си и детето си!
