Днес, на 21 март, в световен мащаб се отбелязва Деня на хората със Синдром на Даун. Екипът ни дълго време умува как да отбележи тази дата – с информационен текст или истинска история и така попаднахме на изповедта на една българска майка. Тя се казва Йоанна Димитрова.
Текстът ú е публикуван преди няколко години и може да се намери на няколко места в интернет. Той е истински, пълен с любов, с болка, със страхове, с надежда и… с радост и щастие от появата на един нов живот. Докосна ни силно и именно заради това си позволихме да го препечатаме. С мисълта, че повече хора ще научат за хората със Синдром на Даун, за живота им и този на техните близки.
Ето и текста, чийто автор е Йоанна Димитрова:
“За разлика от първата ми бременност, тази беше абсолютно непланирана. Винаги съм си мислила – на тези години, с всичките му предпазни средства, що за идиот трябва да си, за да забременееш?! Но ето ме в целия ми блясък – бременна в най-неподходящия момент! От самото начало имах трудна, а в последните два месеца и просто безобразна бременност.
Наложи се да родя със секцио, което ме ужасяваше. Ужасявах се от това, че няма да участвам в раждането, а само ще лежа, докато някой ровичка из вътрешностите ми. Но на фона на кошмарния последен месец, двегодишна фръцла караща бебешки пубертет и липса на баби, лели и всякаква друга екстра, която да удари едно рамо, накрая ми беше абсолютно все едно как ще родя, ако ще да го извадят и през ухото ми.
И така, на 21. 04. 2011 г. в 12 часа през нощта потеглихме към болницата. Както и очаквах, беше ужасно. Събудих се доста по-рано, отколкото беше нужно, изслушах три песни, усещах всичко, чувах какво си говорят, но не можех да мръдна. Мислех, че това е най-големият ми кошмар, но след като пиша тук, знаете че не е.
Съобщиха ми “благата вест”
по обед на следващия ден. Когато лекарите застанаха до леглото ми и видях мъжа ми с изражение на сушен паламуд, разбрах, че става нещо. Бях абсолютно сигурна, че бебето ми е починало – това беше най-страшното за мен. И тогава всичко се завъртя все по-силно и по-силно, ушите ми пищяха.
Разбирах, че някой ми говори, но го чувах сякаш е много далеч. Опитвах се да фокусирам лицето му, за да прочета нещо по устните, но не ми се получаваше, може би, защото не исках да знам това, което трябваше да ми каже. И тогава, някъде в целия този шум и хаос, чух Синдром на Даун.
И стана тихо
Върнах се 15 години назад на един плаж, когато четиригодишна сладурана с Даун заплете крачето си в едно водорасло и изтича при мен да я „спася”, а след това ми подари най-силната прегръдка и ми позволи да построя пясъчен замък с нея. Това беше първата ми среща със Синдрома. През годините имах възможността да контактувам и с други хора с ДС (синдром на Даун) – деца и възрастни и се влюбих в тях, защото всичките до един бяха добри, искрени, винаги усмихнати и по детски наивни. Това ми помогна да приема нещата по-леко.
Е, със сигурност, не подскочих от радост, когато научих състоянието на детето си, но за мен най-важното беше, че е жива, а с всичко друго, знаех, че мога да се справя. Отношението на лекарите обаче, не като професионалисти, а като хора, беше, меко казано, неадекватно.
Да, казаха ми, че ще е по-добре да я дам за отглеждане в дом, но е факт, че след като отказах, никой повече не е повдигал този въпрос и не е упражнявал натиск върху мен или близките ми. Факт е също така, че два дни след раждането единственото, което знаех за дъщеря си беше, че се казва Александра. Никой не сметна за необходимо да ми каже
нещо за Синдрома
какво да очаквам, към какви специалисти да се насоча, как е тя, има ли някакви здравословни проблеми, защо е в кувьоз…
Прочетете още един разказ на майка, открила, че детето ú е различно
Останахме в болницата осем дни. Никога не съм мислила, че ще изпадна в такова състояние. Мозъкът ми беше на каша, не можех да мисля за нищо. Най-тежкият момент за мен и единствен, в който си позволих да заплача беше, когато ме преместиха горе и ме сложиха в една стая с още две родилки с живи и здрави бебета, които си бяха при тях. А аз, с течния си мозък, дори не се сетих да поискам отделна стая.
Беше тежко, никой не ми се обаждаше, нямаше “Честито”
нямаше я обичайната еуфория и суетене около новото човече. Като се върна назад с чиста съвест мога да кажа, че единственото, за което съжалявам е, че ми беше отнета радостта от това, че отново съм станала майка.
Нека вашето бебе има щастливо житейско начало! Да, не е лесно да започнеш живота си по един абсолютно непознат и различен начин, но бъдете сигурни, няма нищо невъзможно! И ако позволите един съвет, мили родители, потъгувайте!
Тъгувайте и плачете – имате право на това! Бебето, което сте чакали, за което сте правили планове и сте виждали бъдещето му в розово и златно го няма. Никога не го е имало, но го разбирате сега. Но плачете заедно, хванати за ръка и изплачете всичко за два дни. След това се изправете, изтупайте се, прегърнете силно вашето ново бебе и излезте пред света по-силни и по-сплотени от всякога!
Не се страхувайте от бъдещето – детето ви е прекрасно! Ще го обичате точно толкова, колкото и другите си деца! Ще виждате себе си в него, ще се радвате безумно на всеки негов успех, ще се заливате от смях на всичките му “магарии”. И само след няколко месеца ще се чудите защо сте плакали.
И най-важното: не сте сами!
Винаги когато имате нужда от помощ – морална, материална или просто да поговорите с някого, без той да ви гледа със състрадателен кравешки поглед, ние сме тук! А когато се почувствате готови, елате при нас, за да се борим ЗАЕДНО. Нашата кауза вече е и ВАША!
Честита рожба и на добър час в най-слънчевото родителство!
Повече информация може да намерите на сайта на Сдружението на родителите на деца със Синдром на Даун.
*Снимките в материала са на неговия автор.
