Чувстваше краката си като от дунапрен. Всъщност, не беше съвсем сигурна дали изобщо ги чувства. Трябваше да седне веднага. Иначе щеше да се строполи на земята. Изсипа се на ръба на тротоара, завита в истеризираща тишина. Заби поглед в нищото, което изведнъж се спусна пред нея. Нищо! Вече нямаше нищо. Вече нищо нямаше значение.
Не можеше да повярва
Погледна ръцете си – само тях имаше, само на тях можеше да разчита, само от тях можеше да иска. Стана ú мъчно за нея. Болеше я отвътре. Синините по така трудно сломимия ú дух бяха гигантски.
– Не е справедливо, мамка му. Не е честно – каза и потъна в себе си.
* * *
“И все пак не е честно!”
Пиеше зелен чай с мед и лимон. С три кубчета лед и две сламки. Удоволствие за сам. Никой досега не беше разбрал какво толкова харесва в блудкавия вкус. За нея беше цяла кана домашен неделен разкош.
Събуди се рано. Не защото не се изморяваше достатъчно – напротив. Но така и не си беше сложила щори и пролетното слънце нахлуваше през рехавите пердета още в 6:30 ч. Стана, направи си чай и го остави да се охлажда. После се върна под още топлеещата завивка и се отпусна.
Нямаше закъде да бърза
Детето спеше в съседната стая. Вече имаха детска стая, а тя – правоъгълно късче интимно пространство.
Когато чаят изстина, си наля в цветна чаша, облегна се на възглавницата и се загледа в нищото – както преди две години на онзи тротоар. Още ú беше некомфортно да приема и да казва “Да”, но упорстваше над себе си.
За несвикналия да получава и да иска е също толкова трудно да се научи да казва “Да”, колкото и за свикналия на това да казва “Не”. Въпрос на житейска нагласа. А нейната се обърна, когато загуби всичко и се сви в ембрионална поза на дъното (си). И си позволи да признае, че има нужда от помощ и да поплаче от безсилие – колкото дълго има нужда.
После изведнъж спря
Смахнатият момент на просветление и успокоение, че си загубил всичко и вече няма какво да ти бъде отнето, пресуши сълзите. Тогава разтвори цялото си същество, защото осъзна, че оттук насетне може само да получава. И си обеща, че повече няма да каже “Не” на нищо, което дойде при нея. Беше настанало време да взима и да казва “Искам”.
Едва на дъното се раздели с илюзиите и призна пред себе си, че ако не поискаш, никой няма да ти даде. И да искаш не е морално укоримо поведение, тъкмо обратното. После
дъното боязливо започна да се издига
Сега седеше, наслаждаваше се на зелен чай с мед и лимон и въпреки вътрешното чувство, което не ú позволяваше да се успокои напълно, признаваше пред себе си, че в този момент няма за какво да се тревожи. Всичко, което бе искала, ú се случваше. Да, с цената на усилия, по-малко сън и дни, в които сутринта и вечерта се събираха в една изнурена точка, но се случваше. И не се оплакваше нито за миг, защото не бе искала нищо даром.
Единственото, което я дразнеше, беше, че от дистанцията на времето случилото се изглеждаше като дразнещо клише. Толкова мразеше клишетата. Нима бе възможно собственият ú живот да си играе така с нея. Спомни си думите му – човек трябва да е готов да загуби всичко. Въздъхна и се усмихна иронично с ъгълчето на устата. Погледна пак ръцете си. Все така имаше само тях и само на тях можеше да разчита, но се беше научила да ги протяга и за да получава.
