Вероятно болките на повечето жени са все с мъжки имена. Е, моята пък беше с женско. На галено ú казвах Нун. Куче е. И е очарователна.
Намерих я на улицата. Беше съдбоносна среща. От ония, които след края, независимо кога ще дойде този край, ни оставят променени.
Тя беше кротка, тъжна, малко изплашена. Но не затова я прибрах. А защото беше болна. Намерих я в един труден за мен период, но исках да ú помогна. Опитах…
Грижите за нея малко по малко ме променяха. Правеха ме по-усърдна и по-добра. И по-малко егоистична.
Не помня откога не си бях лягала с мисълта за някого
И откога една тревога не ме беше изтръгвала от съня ми още преди алармата да е иззвъняла.
И така, ненаправила още кафето си, недоспала и рошава, аз отивах при нея. Тя беше като малко дете, което се радваше, защото знаеше, че я очаква нещо специално. Разбира се, това специално за нея беше храната. Поглъщаше всичко с такава скорост, че ме оставяше често в недоумение.
И след като беше вече нахранена и доволна (най-често доволна и по-рядко нахранена – тя наистина нямаше граници!), беше вече готова за внимание. За моето внимание. И категорично го заявяваше.
Е, прекарвах всяка свободна минута до нея, зачела се в моите си работи. Това ú беше достатъчно. Нямаше нужда от друго, само от едно мълчаливо присъствие. Така с часове изграждахме нашата връзка. Която аз по малко разрушавах всеки път, когато си отивах от нея. Тогава ставаше друга. И започваше да проси любов…
Продължавах да прекарвам дните си с нея, когато имах възможност. Да ú помагам. Грижите ми за нея постепенно разграждаха наслоеното у мен напрежение на малки частици, които бавно се изпаряваха.
“Може би е добре периодично да се появява една животинка, която има отчайваща нужда от мен, за да ме поразтовари от емоционалния ми товар” – казвах си понякога на шега.
Всички усилия, притеснения и сълзи, които бях дала за нея, ме привързаха към това малко създание. А
обичта, която изпитвах към нея
отваряше сърцето ми и ме спасяваше от моите демони.
Така преминаваха дните. Надеждата, че Нун ще се оправи, ме крепеше. И ме караше да се фокусирам и върху хубавите неща в нашите взаимоотношения.
Тази надежда обаче започна да си отива. Виждах, че кучето не се подобряваше. Напротив! Положението се влошаваше и нещата ставаха все по-трудни. Изживях много моменти на отчаяние, в които търсих помощ, а не я намирах никъде. Тогава се изгубвах в проблемите и детайлите.
Все по-често започвах да усещам болка, породена от безсилието ми. По-рядко ми се случваше да съм щастлива. Болката ме жегваше всеки път, когато се почувствах добре, и ме заземяваше. В малкото моменти, в които ми се приискваше да извикам от радост, тя ме спираше. И вместо вик, от мен се изтръгваше тежка въздишка.
Понякога болката тлееше и едва я усещах, друг път – пламтеше, чак ме изгаряше.
През последните дни, всеки път, когато видех Нун, изпитвах отчаяние. Всичко, което правех, беше безсмислено. А повече не можех да направя. Опитвах се да намеря разрешение.
Вместо това обаче започвах да се взирам все повече и повече в проблема. Фокусът ми се изместваше. Постепенно всичко друго около мен избледняваше. Светът сякаш изчезваше. Оставаше само този проблем. А той се увеличаваше. И увеличаваше…
До един момент, в който успя да превземе цялото ми полезрение. Знам, че това можеше да ме подлуди. Ето така ми се отнемаше всяка надежда.
А закъде без надежда?
Казах си, че трябва да направя нещо. Опитах се да сменя фокуса си. Да се огледам. Да видя живота. И да го приема. Та той е съвършен! Следва своя собствен ритъм. Независимо от хорските настроения, емоции или желания за справедливост. Той се развива така, както трябва да се развие. Ръководи се от своите закони. Той не угажда на никого. В един момент разцъфтява, а в друг – бавно загива. Това е! Такъв е!
И тогава осъзнах колко безсилна съм пред всичко. Пред нещата, които ми се случват. И пред тези, които ме очакват…
Както става обикновено обаче, решението на проблема се появи съвсем случайно. Така нашата среща завърши благополучно. За нея, защото тя беше спасена. За мен, защото това беше от ония случки, които редят пъзела чрез дребните разсъждения и баналните изводи, и накрая, когато погледнем картината, виждаме идеята. Идеята, която много често ни вдъхновява да променим нещо…
Попаднах на страхотни хора, които искаха да ú помогнат. И можеха. Всъщност това е екип, който посвещава живота си на това да спасява животи. Да спасява животни. Защото тези четириноги приятелчета си заслужават усилията!
Тогава разбрах защо точно аз я бях намерила. Първата ми мисъл, когато я заведох при тях, беше: “Някога и аз искам да бъда част от всичко това!“. Една мъничка част от тази огромна грижа за животните, които тези чудесни хора полагат.
