Девети септември. Национален празник преди някое друго десетилетие. Времето на соц-а. Трудещите се маршируваха с усмивка на уста и ленти “ударник” през рамо пред трибуната с лидерите на Партията и героите на социалистическия труд.
Днес вместо манифестации има протести – срещу политическо безхаберие, високи цени на тока, ниски изкупни цени на тютюна и млякото и т.н. Вместо една партия съществуват около триста. И всяка обещава светло бъдеще. Което май пак е също толкова далече, когато и преди двайсет и кусур години.
Сега всеки има право на избор. Можеш да псуваш управляващите на воля и няма да влезеш в затвора за политически виц.
Пазарът пенсионира петилетките
По-старото поколение е изпълнено с носталгия за времето, когато нямаше безработица, доходите бяха гарантирани, пенсиите стигаха и за лекарства, и за джобни за внуците. Но пък това е осигурявано с политическа зависимост, гарантираните пазари на СИВ и много външни заеми, които продължаваме да плащаме.
Преди лафът бе
“Аз лъжа държавата, че работя, тя ме лъже, че ми плаща”
Сега май е: “Аз лъжа шефа, че бачкам, той ме лъже, че ми плаща осигуровките“. Шуробаджанащината и рушветът бяха неофициалната доктрина на тогавашното време, а резултатите ѝ са непреодолими и днес – продължаваме да търсим връзки за всичко и да плащаме рушвети, за да се справим с лични неволи.
Припомнете си още: Далавери в социалистическа България
А и май вече винаги викаме неволята, когато опрем до здравеопазването. Лекарите вече са търговци по закон, хипократовата клетва е в конфликт с клиничните пътеки, линейките са по-малко от депутатските мерцедеси. Как парите за здраве стигаха без Здравна каса икономистите нека обяснят.
Както и тези за образование. Хлапетата можеха да се записват безплатно на всички видове кръжоци и спортове. Лекар и зъболекар имаше във всяко училище. Детските градини бяха достатъчно.
Пионерчета и комсомолци бяха впрегнати да помагат на социалистическата икономика със задължително бране на шипки, домати, грозде… където от каквото имаше нужда. Сега са виртуални фермери в интернет.
И когато някои ги тръшне носталгията по Татово време, когато нямаше клошари и бездомници, луканката си я биваше и топлото беше евтино… да си спомнят, че години се чакаше за Лада, домашен телефон и двустайна панелка. По-лесно беше, ако си партиен член, набараш яки връзки или строиш вилата на някой номенклатурчик.
И когато някой недоволства, че
по соц-а е ходел на море с карта за две седмици
а сега от години не е виждал вълните… Да си спомни, че това е било най-далечното разстояние, което е можел да мине. Париж, Рим, Виена са били неосъществима мечта. Сега е възможно да отидеш навсякъде, без да прескачаш бодливи огради в нощта със страх, че не можеш вече никога да се върнеш.
Най-привлекателната професия за хлапетата бе международен шофьор. Техните деца се фукаха с дънки, хапваха шоколадови яйца и гледаха видео, останалите подсмърчаха. Малцина имаха достъп до корекомите, където имаше всичко, но се пазаруваше само с долари. А долари нямаше.
Соц-мирисът на дамите беше на дезодорантите Зелена ябълка и Дивата река, продаващи се във всяка лавка. А и лавките тогава бяха само държавни…
Дистанционното за телевизора беше рядкост, а и беше излишно… Една единствена телевизия показваше колко добре живеем ние и колко лошо тези на Запад.
Тогава не гледахме Биг Брадър, а той гледаше нас
Не беше риалити формат, а формализирана реалност.
Свободата на словото хич я нямаше. Сега в шаренията от вестници цензура също има, но това е друга бира. И тъгуващите по онова време да си спомнят за манифестациите след Чернобилската авария, когато тружениците с усмивка под радиационния дъжд приветстваха партийните величия. Никой нищо не каза.
Сега поне можеш да ги пратиш по дяволите, високо и без страх. Да си купиш банани по всяко време на годината, а не да висиш с часове на опашка преди Нова година. Коледа тогава нямаше, защото Бог беше абсолютно смешен пред чудесата, които твореше Партията.
Всички бяхме равни, а държавното беше общо благо. Но някои винаги са били по-равни… И добре че вече на 9 септември не маршируваме, за да им покажем колко добре живеем…
P.S. Не желая да влизам в безсмислени спорове. Както като ученичка бях наказана, защото казах, че Султана от Железният светилник е зла жена, която си убива детето… или пък, че светът на бедните, а не на богатите, е излишен от стихотворението на Смирненски. Опитвам се да разбера носталгията на някои хора по време, когато нямаше избор. Опитвам се да разбера и какво се обърка сега, когато имаме избор…Но вече не става дума за капитализъм или социализъм, а за нови реалности, където и двата термина са безумно остарели…
