Когато бях малка, баба ми разказваше истории от своето детство. Така се връщаше назад в спомените си. Редеше думите като приказка, чието семе покълваше в душата ми и в детското ми съзнание изплуваха непознати светове, невидяни образи, недокоснати надежди.
С разказите си баба ми съживяваше миналото си, изтупваше прахта от младостта си и рисуваше картината на нашата родова памет.
Баба отдавна я няма, но когато отворя раклата със спомени оттам сякаш отново оживяват нейните притчи.
И въздухът пак се напоява с детски смях,
с прохладата на асмата, с аромата на малини
Някъде там в детството си за първи път отворих празна тетрадка и започнах да изписвам листите ú с преживяното от деня. Страница след страница, тетрадка след тетрадка събирах спомен след спомен. Без да се налага да трупам в скрина на паметта си, старателно инвестирах в спомени, изписани със синьо мастило. За идните поколения. За тези, които след мен ще поискат, дай Боже, да научат за живота преди тях.
За наивните мечти.
За ужуленото коляно.
За неуспешно прескочената локва с кал.
За игрите на криеница и ластик.
За таблицата за умножение.
За тортите с роза от масло.
За пипера със сирене, който заместваше сладоледа.
За бозата.
За топлата пита.
За първите срички.
И първите трепети.
За първата любов.
И поредното разочарование.
За новата надежда.
И аромата на неизвестното.
Днес дори дневникът е едно отдавна забравено средство за кътане на спомени. Социалните мрежи изместиха и него. Те обаче дадоха
шанс да трупаме спомени ежеминутно
Докато се събуждаме. Докато пием първото кафе за деня. Докато слушаме коментарите на спирката.
Докато бързаме за поредната среща в офиса. Когато тръшваме уморено вратата в края на деня.
Когато прекрачваме прага на бара. Докато отпиваме питие. Докато слушаме музика.
Докато флиртуваме. Докато се смеем.
Стига само всяка изживяна емоция да бъде споделена в мрежата. След това можем да разчитаме на странния избор, който ще ни върне към отдавна забравен момент година по-късно. Социалната мрежа ни опреснява миналото. Опитва се да съживи отново мига. Да събуди забравен спомен. Да провокира размисъл и усмивка. Дали пък снимката, качена на същата дата преди година, две или пет ще ни докосне по сходен начин като тогава, когато споменът е бил все още реалност? Дали думите, излезли от сърцето ни, сега се връщат по-силни и смислени?
Дали споменът ни носи наслада зависи от нас. За хубавите са нужни усмихнати преживявания. За топлите мигове от миналото са важни емоциите.
За да греем и утре, днес трябва да отворим сърцето си, да споделим обичта си, да изречем добра дума, да протегнем в нужда ръка.
Преживяното с любов ще направи спомена по-ярък и незабравим!
