Squid game…
Като психолог, който работи в образователната система, с интерес следя всички нови тенденции и вълнения сред децата. Техните вкусове и предпочитания улавят много точно новите идеи, които се появяват в пространството. Със своята неподправена чувствителност те преиграват социалните вълнения и ги превръщат в своеобразна форма на забавление. Известно е, че детската игра е начин за опознаване и разбиране на света. Това е активност с висока важност, чрез която децата преживеят вълнуващите ги теми. Игрите винаги са посветени на конкретни цели и се опитват да дадат отговори на житейски въпроси, които занимават децата от ранна възраст.
Знаейки всичко това, нямаше как да не се изненадам, когато една сутрин, влизайки в стаята на втори клас, за да потърся дете, което подпомагам като ресурсен психолог, видях
учениците да играят на Squid game
Останах изненадан и любопитен! Имах бегла представа за сериала. Седмица преди това 18-годишната ми дъщеря сподели впечатления от филма, а два дни преди случката с втори клас, моя студентка ми поиска мнението за корейския хит. Оказа се, че сериалът е обект на интерес сред всякакви възрасти.
Естествено, изгледах всички епизоди на Squid game и критично се опитвах да разбера посланието, което ни предава поредната порция корейска култура. Колкото и да съм критичен, не мога да скрия възхищението си от силата, с която Южна Корея предлага на света своята култура. Но да се върна на Играта на калмари, това е преводът на името на сериала Squid game, който не е лишен от известна увлекателност и наивност. Въпреки чисто човешкият си сценарий, филмът изпраща категорично послание за конкурентостта между хората и върховенството на парите като цел, решение и смисъл.
Колебанията ми бяха големи
– какво е онова, което привлича децата и ги кара да искат да гледат този страшен и забранен за тяхната възраст филм. Първоначално предположих, че причината е любопитството на техните родители и си представих как децата са поглеждали през родителското рамо какво се случва в сериала Squid game.
Такива бяха предположенията и на колегите, с които споделих своите търсения. За капак на цялата история, ме потърсиха за консултация на първокласник, който е отключил заекване след като е проявил интерес и е изгледал част от първата серия на филма Squid game. Реших, че е време да разговарям с децата от онзи втори клас, в който видях за първи път, че Играта на калмари е вече популярна и у нас.
Проведох разговор с второкласниците и им зададох всичките въпроси, които ме занимаваха, но не успявах да намеря задоволителен отговор на тях. От разговора разбрах следните неща:
Опитът, интересите и моделите на подражание все още са запазена територия за по-големите братя и сестри, които са споделили сериала с по-малките си братчета и сестрички.
Родители най-често са в пълно неведение и дори не са чували за този филм. Филмът е вече част от детската мода и всички го обсъждат в игри, разговори, чат. В училище почти всяко междучасие или на двора се играе на Squid game. Любопитството е събудено и у тези, които не са гледали сериала. Предполагам, че голяма част от тях ще задоволят своя интерес и любопитство. А и с оглед на по-големия процент електронно обучение и
завишения престой в интернет
те имат възможността да възприемат всякаква информация, която ги вълнува.
Важни ми се струват ценностите, които представя филма, и защо намират място в игрите на децата. Естествено, официално той няма за цел да възпитава, въпреки че директно въвежда в полезрението на децата определени модели на поведение.
Най-притеснителните за мен въпроси бяха:
Не ви ли плашат насилието и убийствата във филма? Осъзнавате ли, че това е филм, а не реалност? Парите ли са най-важното нещо?
За мое облекчение получих “правилните отговори”. Децата заявиха, че напълно осъзнават илюзията на филма, а част от тях бяха гледали видеа как е заснет и даваха съвсем рационални обяснения. Друг въпрос, който ме глождеше, е дали парите като финал на играта и решение на всички проблеми са нещото, за което мечтаят. Всички деца поставиха като ценност желанието да имат приятели (все пак са във втори клас), да са обичани, а някои направо си признаха, че най-хубаво е да ги гушка мама.
Получих ли отговор на своите въпроси, не съм сигурен. Не успях да си обясня напълно
какъв е механизмът на една нова идея
и как тя става част от игрите на децата, онези игри, които обясняват света и ги подготвят за него. За какъв свят всъщност се подготвят днешните второкласници и не само те, какво ще им предложи света – конкурентост, битки и голяма сума пари като крайна цел на “играта”?
Дано не се окаже, че днешната игра ще е утрешният им живот, в който насилието ще бъде оправдано заради крайната цел. Напълно осъзнавам, че в среда на сетивна преситеност, напрежението и насилието привличат заетото ни внимание. Но също така знам, че децата са все още чисти и необременени и виждат неща, които остават скрити за нас възрастните.
Разбрах за пореден път, че много
родители и учители спят на “розови облаци”
и въобще не знаят какво вълнува децата. Това означава, че нямат време за разговори кой какво харесва, от какво се вълнува и на какво играе. А в игрите децата избират идентичности, с които ще навлязат в живота и ще се представят пред другите. Идентичността е онази роля-образ, с който избираме да спечелим уважението на света.
Осъзнавам напълно, че проблемът не е в сериала, това е само поредното модерно житейско предложение за избор на временна идентичност. Няма нужда да го отричаме или обвиняваме.
Но какво да направим все пак?
Вместо да се тревожим трябва да намерим време, за да им обясним какво всъщност е важното в живота и че тези външни изкушения са само кратковременни увлечения. Тогава външните модели няма да имат силата да тласнат подрастващата личност към избора на негативна роля, защото децата ще имат обяснение относно друг по-сигурен модел на поведение, който сме им предложили с малко приятелство, обич и, разбира се, гушкане от мама и татко.
