Когато бях малка, винаги по средата на февруари любопитно надничах през дувара на къщата на баба и дядо, за да видя една интересна процесия от… мъже. Вървяха по улиците усмихнати, във видимо приповдигнато настроение за ранния час. Бързаха. Към лозята. Да зарежат. Беше празник на виното. Дори не се замислях, че някъде някой може да почита нещо друго на този ден.
У мен са останали откъслечни спомени от онзи празник. Трябваше да минат години, за да усетя вълнението на тези, които и в кал, и в сняг, и в студ стъпват уверено по земята, хващат сухата лозова пръчка, зарязват и поливат с вино. За да се ражда грозде, да е плодородна годината!
Като наближи средата на февруари
и във въздуха започва да се стеле една особенна смесица от аромат на вино и любов. Аз обаче години наред отказвах да празнувам Деня на влюбените, кълнейки се в силата на празника на виното! Дали заради корените ми, които водят началото си от един от традиционните лозарски райони в България, или заради ранната ми среща с гроздобера и начина на правене на вино, но смея да твърдя, че в него е и силата, и истината, и любовта!
Хубавото вино се прави с любов! А любовта се полива с вино. Тогава защо, когато наближат тези празници започваме да се кълнем във вярност към единия и да заклеймяваме другия празник?
Винаги се намират такива, които бранят (не)вярата си в нея – любовта и в него – виното. А могат, без да се налага да избират, да вдигнат
наздравица за любовта
Нали често посягаме към виното, за да утолим жаждата си, да усетим вкуса на танина на небцето си, за да празнуваме. А понякога и за да удавим мъката си в него. Водени от смелостта, която ни е дало изпитото количество от еликсира на боговете, намираме кураж, за да признаем чувствата си, да изречем:
“Обичам те!”
Каква по-голяма сила от любовта? Какъв по-красив повод да пием за нея в Деня на влюбените?
Сега, признавам си, вече не страдам от дилеми за какво да вдигна наздравица в средата на февруари. Щом има любов и вино, не са нужни специални дни в календара, за да празнуваме и да споделяме чувствата си. Всеки ден може да се опияняваме от нея и да отпиваме на малки глътки от него.
Бавно. Като за причастие. Като за последно. До дъно.
