Цветните хора често носят ореол неразличим за останалите, но умеят да говорят или творят толкова ярко, че биха оставили следа във всеки, осмелил се да погледне в техния свят. Така е и със Станимир Енчев. Актьор по професия и човек на изкуството по призвание. Някъде в миналото е част от една от първите български хип-хоп банди Пържени маслини. Танцува, играе на сцена и неуморно търси себе си. Обикаля света от Атон до Индия, но се завръща в родната си Каварна, за да твори днес поезия и модерна скулптура.
Споделям с вас моя разговор с този страшно интересен човек, когото може да опознаете през творбите му. Стихосбирката му Което е пред мен, както и изложбата му, наречена Сурова светлина, ще ви разкажат много истории. Запознайте се със Станимир Енчев.
Станимир, къде виждаш връзката между поезията и модерната скулптура?
Потребността от близост. Все някога играта на откровеност започва да привлича човека. Тя ни кара да се втренчваме в нашата самотност и да пърхаме около нея като нощна пеперуда около лампа. И това не е суета или страх, а е потребност, като да си под водата един безкраен миг и да искаш да си поемеш въздух. Формата е само средство за удовлетворяването на един копнеж, по този обект премахващ нашата несъвършеност, на който истината и красотата са му двете очи.
Какво те вдъхновява да твориш?
Не мисля, че някога съм работил по вдъхновение или не знам какво точно означава тази дума. Повече ми прилича на някаква случайност. Като че съзнанието ми се опитва да съединява някакви неща и понякога тези неща ми харесват и още по-рядко успявам да им предам някаква форма. В дните, в които всички тези процеси съвпаднат, хлябът ми има вкус на кърма.
Какво ти взема изкуството?
Взема ми ключовете за тези врати, зад които се чува шум от телевизия, големи шумни компании… Отнема ми компаса, който показва реда на социалната йерархия. Взема ми кантара, който остойностява вътрешния свят на човека. И възможността да се скрия ми взема.
А какво ти дава?
Надежда.
Колко краен трябва да е един творец според теб в отстояването на творбите си?
Толкова, колкото уважава себе си, околните и живота. Всъщност целият процес се свежда до даване на стойности. Колкото повече удържа стойността му, толкова повече вгражда от собствената си сянка в себе си.
Колко време ти отнема създаването на една скулптура?
Някой път стават отведнъж. За мое съжаление леността е неизменна част от характера ми и, когато ме мързи, не мога да направя нищо. С месеци. Някакви черни дупки се отварят и ме засмукват. Вероятно тогава презареждам, но официално се държа като мизантроп.
Разкажи ни за материалите, които използваш?
Обичам изоставените неща. Още повече тези, които са изхвърлени. Не всички, само тези, в които мога да разпозная някакво достойнство. Периодът, в който се намирам сега определено ме влече към суровата тъкан. На мисъл, на материя. Там, където играта не е станала маргинална. Където защитите на човека още не са сработили. Където още е уязвим, несигурен, раним, не герой. Материалите са много важна част от моите скулптури. Опитвам се да заключа драмата на идеята си между конотациите на материята и логиките в образа. Някакво съвкупление на мисълта с чувството. Вакханалия. Аз съм нещо като боклукчия – винаги мъкна някакви намерени неща. За някои ме досрамява и не ги взимам, после се връщам нощно време или с колата и си ги прибирам.
Всяко едно от твоите произведения има много силен почерк и описание, което е малка история. Знаеш ли предварително каква ще е тя или след като създадеш творението си, се насочваш към посвещението ѝ?
После го формулирам в думи. Аз и докато правя скулптурите не знам какво точно ще се получи. Следвам някаква вътрешна логика, която има и други лица. Думи, много често някаква мелодия, като ухажване, серенада към някакъв неясен обект. Този копнеж, който кара човешката машина да работи. Да бумти, да пука, трака, пуши, скърца, разширила зеници в тъмното, където нещо тупти със същия ритъм, с който кръвта изпълва нервите ни.
Мислиш ли, че хората се интересуват от изкуство в България?
На нивото, на което разговаряме – не. Но моето убеждение е, че всички търсим именно него. Пространството, в което правилата не са установени и парадоксите на логиката са същността на живота. Спонтанен танц на падащото в бездната парче от Бога. Всички сме жадни с пресъхнали гърла в пустинята и чакаме извора, изгубили умението си да ровим с пръсти в земята или в сърцата си.
От кого се учиш ти?
Ако не бях толкова дебелокож, щях да се уча от децата, от възрастните, от приятелите, от неприятелите, от грешките. От любовта и от нейните зрънца, които са навсякъде. Само да не бях толкова високомерен, самовлюбен, коравосърдечен, егоист, щях да се уча на най-важното от малките неща, които са взрив на Божествения промисъл.
Какво искаш да кажеш на публиката?
Благодаря. Игра е. Извинявайте.
Още за работата на Станимир Енчев може да научите на неговата Фейсбук страница.
