Старецът и морето. Ърнест Хемингуей е написал много добри книги, превърнали се в абсолютни бестселъри. Тази обаче, малка и крехка, е творбата, която го прави световна знаменитост.
Хемингуей пише своята златна повест през 1951 г. Старецът и морето е отпечатана година по-късно. За първи път излиза на 1-ви септември 1952 г. като част от съдържанието на култовото списание Life. Само за два дни изданието
продава рекордните 5 млн. копия
Новелата е обречена на успех. През 1953 г. донася на своя автор Пулицър, а веднага след това – през 1954 г. е сред произведенията, заради които Хемингуей получава и Нобелова награда за литература.
Ако никога не сте чели Старецът и морето и набързо ви разкажем историята на стария рибар Сантяго, вероятно ще възкликнете: “Звучи тъжно! Много тъжно”. И вероятно е така. Самото заглавие насочва читателя към теми като тъга, забвение и самота. Но всъщност това е разказ за силата на волята и човешкия дух, за късмета, за гордостта, греховете. И още, и още… Простичък, кратък и силен. Наричан от някои един от най-силните репортажи в журналистиката.
Вместо да ви разказваме повече, днес в Lifebites.bg ще ви припомним
някои от вълнуващите редове в Старецът и морето
И ако паднете духом някога, затворете очи, представете си измъчения, но борещ се старец в необятното тъмно синьо море и извикайте тези първи думи на помощ:
“Но човек не е създаден, за да бъде победен… Можеш да унищожиш човека, но не и да го победиш.”
“За един мъж болката няма значение.”
“Защо ли старите хора се събуждат толкова рано? Да не би, за да им е по-дълъг денят?”
“Глупаво е да изгубиш надежда… А и това навярно е грях.”
“Не разбирам точно какво е грях и не съм напълно убеден, че има грях. Може би беше грехота да убия рибата. Навярно е грях, макар и да я убих, за да живея и да доставям храна на много хора. Но тогава всичко е грях. Не мисли за грехове. Много късно е да мисля за това, а има хора, на които плащат да мислят за грехове. Те да мислят за тия работи. Ти си се родил рибар, както рибата се е родила, за да бъде риба. “
“Той винаги мислеше за морето в женски род. La marv както го наричат хората на испански, когато го обичат. Случва се тези, които го обичат, да злословят за него, но тези думи винаги се казваха тъй, сякаш морето е жена. Някои от по-младите рибари — онези, които връзваха въжетата си на шамандури и притежаваха моторни лодки, купени, когато черният дроб на акулите струваше много пари — наричаха морето el mar, което е мъжки род. Те гледаха на него като на съперник или местност, или дори като на враг. Но старецът винаги мислеше за морето в женски род, като нещо, което щедро прави или отказва големи добрини; и ако морето беснееше и вършеше злини, то бе, защото не можеше да не ги върши. „Луната ѝ действа, както действа на жената“ — си мислеше той.
Вижте още… Уникални снимки от архива на Хемингуей
“Ако други ме чуят да си говоря на глас, биха ме сметнали за луд… Но понеже не съм луд; все ми е едно. А и богатите си имат радио, което да им приказва в лодките и да им съобщава новините за бейзбола.”
“Късметът е нещо, което идва в много образи и кой ли би могъл да го познае?”
“Той беше твърде простодушен, за да се чуди кога и как бе станало тъй. Той знаеше, че е станал смирен, но знаеше също, че това не е позорно и че с нищо не накърнява гордостта му.”
“Всяко същество убива друго същество по някакъв начин.”
“Той вече не сънуваше бури, нито жени, нито забележителни случки, големи риби, побоища или борби, нито пък жена си. Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете. Те си играеха като млади котки в здрача и той ги обичаше, както обичаше момчето. Него той никога не сънуваше.”
“И рибата е мой приятел — каза той на глас. — Никога не съм виждал, нито пък съм слушал за такава риба. Но трябва да я убия. Радвам се, че не става нужда да се опитваме да убиваме звездите…
Представи си какво щеше да бъде, ако човек трябваше всеки ден да се опитва да убие луната — си помисли той. — Луната избягва. Но представи си, ако се налагаше човек всеки ден да се опитва да убие слънцето! Ние сме родени с късмет“ — си мислеше той…
Не ги разбирам тия работи — си мислеше той. — Но добре е, че не е необходимо да се опитваме да убиваме слънцето или луната, или звездите. Достатъчно е да живеем от морето и да убиваме истинските си братя.“
“След това му дожаля за голямата риба, която нямаше какво да яде, но твърдото му решение да я убие нито за момент не отслабна от съжалението, което изпитваше към нея. „Колко ли хора ще нахрани тя! — си помисли той. — Но те достойни ли са да я ядат? Не, разбира се, че не. От държанието ѝ и от голямото ѝ достойнство личи, че никой не е достоен да я изяде.“
